Човекът е храм на Божията тайна

Човекът е храм на Божията тайна, затова в душата му съжителстват и ангелът, и демонът. А и той не се ражда вярващ в Бога – вярващ в Бога се става в този заблуден от дявола свят. Затова в трудното търсене на път, смисъл и щастие в живота, индивидът не може да бъде изоставен от своята църква. Тя е отговорна пред Христос за участта му на тази земя. И е много тъжно, че в днешното опасно и съдбовно време, тя не е всеотдайно и мъдро свързана с него, не събуди спасителен духовен порив в душата му, не му помогна да придобие съзнание за най-важните неща на живота и на човешкия му Аз. Не му даде ясно знание за всемирната духовна същност на човека, живота и света, за да даде сила на вярата му, че Божият свят и нашият преходен свят живеят общ живот, сътворен от Бога и спасен от Христос с божествената и човешка истина на Разпятието. Не му даде това знание, защото не е осъзнала, че днес, повече от всякога, вярващи и невярващи имат нужда от животворен духовен импулс, за да устоят на завоеванията на Сатаната, за да осъзнаят, и то с твърда вяра, че Бог е дух, който е жива въздесъща същност, че от този свой дух е вложил зрънце в човека, че всеки трябва да превърне това зрънце от живата Божия същност в Аз на личността си. И тогава да служим на Отеца с дух и свободно за обич сърце, а не само с битови обредни традиции, в разумна храмова религиозност и в духовно невежество. Тази скръбна човешка реалност ме покруси като божи служител, духът ми се бунтуваше срещу участта на индивида, изоставен на уязвимата си самота, както и срещу безсилното самочувствие на онези, които трябва да се грижат за неговото спасение. И тогава взех съдбовното си решение – с всяко мое слово, с всяко мое действие, в пределите на епархията ми да направя онова, което църквата все още не прави. От тази свобода на сърцето и на духа ми дойде конфликтът със синодалните старци. Те не разрешават да се казва и тълкува друго, освен казаното и тълкуваното от тях, както и да се казват неща, които предпочитат да бъдат премълчани. Те не признават, че разумът, повелята на властта и догмата могат да изопачат неприкосновената свята Истина. Не приемат, че индивидът има право сам и свободен, в мистичен порив на сърцето и на духа си, да осъзнае своята свързаност с Христос и с Бога, не приемат, че вярата е нежност, свързваща човека в интимност с Вездесъщата Любов, че е дълбоко вътрешно изживяване и безпокойство, личен проблем, чието решение е немислимо без свободния избор.И заради това, че споделих с миряните мистичната и духовна същност на християнството, като религия на новото сътворение на човечеството и на света, като животворен импулс за събуждане на агонизиращата ни личност, за осъзнаване безсмъртието на човешкия Аз, и защото съм казал, че християнството е преди всичко Христос в Истината на Разпятието и на Възкресението, а после е догма, канон и катехизис – ме призоваха пред църковния съд. Владиката ме обвини в ерес, каза, че съм съгрешил тежко срещу Бога и догмата на църквата, подигра се с искрения порив на душата ми и с духовното проникновение, с което небето има милостта да ме озари. Запита ме с ирония мога ли да докажа откровението, което съм получил пред Разпятието, защото догмата изисквала подобни явления да се доказват пред църквата. Отговорих, че никой не може да докаже чудото, а и душата ми вярва на сърцето и на чудото, не на разума. И си позволих да го запитам - възможно ли е догмата да бъде непогрешима, след като е създадена от човешкия разум, сътворил толкова грях и заблуда в света? Със студен глас ми отвърна, че разумните учени отци на църквата са създали догмата, за да защитят човека от злото, и аз като божи служител съм длъжен да й служа безусловно, след което поиска да призная вината си и да се покая. Отвърнах му смирено, че няма разумна вяра, че вярата е въпрос на живота на сърцето, на свободата на духа и на истината на любовта, и затова не мога да се отрека от нито една дума на проповедите си. Казах им, че не се чувствам безгрешен, че съзнавам вината си пред догмата, канона и катехизиса, но свободата на този мой грях е смисълът на живота ми, защото не мога да се усъмня в озарението, с което Спасителят просветли духа ми и вярата ми. Казах им – догмата и властта ви направиха мои съдии, приемам унижението, но не се чувствам оскърбен, сърцето ми остава живо и свободно и негов съдия е Христос. След тези думи, които изрекох спонтанно, стаилите се в душата ми скръб, обич и тъга ми дадоха сили да произнеса последното си слово пред тях. Дадоха ми сили да повиша глас и да ги запитам направо – има ли днес църквата ясно съзнание защо времето, в което живеем, е разделно за човечеството и каква трябва да бъде ролята на християнството в подобно време? Съзнава ли, че голямият й проблем в тази съдбовна епоха е връзката й с индивида, защото днес християнинът е изоставен от своята църква на удобната за нея външна колективна религиозност. Запитаха ли се отците й защо не съумяха да събудят духовен порив в душите на вярващи и невярващи и да им помогнат да придобият ясно съзнание и знание за най-същностните неща на човека и на участта му на тази земя? И какво направи църквата, за да спаси божиите създания от невежеството за човешкия им Аз, от агонията на духовното в тях, от трагичната им безпомощност пред Антихриста?И тогава им казах - настана време да си припомним, че преди две хиляди години, Христос се въплъти на земята, за да възвести новото време на любовта и новата истина за Бога, който не иска да се страхуваме от Него и да му принасяме жертви, а да го обичаме и заедно с Него да градим световете му. Каза ни истината за земния свят и за отвъдния, за човека, живота и смъртта, за бъдещето на човешкия род. И въпреки че Истината е една, че пътят към нея е един, че Агнецът ни доказа със смъртта си величието и силата на свободния избор, светът се е запътил към гибел. Затова е настанало време за възраждане на християнската ни вяра в цялата й пълнокръвна същност, за да може индивидът да се спаси в Христос. Днес безсмъртната същност на християнството и бързо променящият се свят зоват църквата да възроди вярата на хората с решителен духовен импулс, с който да им разкрие цялостното съдържание и ясната истина на Христовото откровение, за да го превърне във вътрешна сила на душите. И този духовен импулс да го даде на хората в разбираем, вдъхновяващ, съвременен аспект, за да бъде християнството осъзнато в неговата духовност, мистичност и цялостност като единствена сила, която може да сътвори бъдния живот, обещан от Христос. Само тогава индивидът ще може да преобрази себе си и светът да се промени. Не може църквата да живее само с миналото си, затворена в неизменността на догмата, канона и катехизиса, коита са дело на разума на нейните отци и на властта им над човешките души. Не може вярата да бъде възродена, душите да бъдат спасени само с тайнството на богослужението, със слова застинали в догмата, с блясъка на позлатените одежди, корони и жезли, с обичайното извършване на традиционните обреди. Дошло е време църквата да разбере ясно, без да лъже себе си, защо и как светът се променя и с променящият се човек и свят да се промени и тя, за да помогне на индивида да осъзнае, че е носител на безсмъртен Аз, за който е отговорен пред Бога и пред Христос, и да укрепи вярата му в духовния принцип на живота, защото той е спасителният.