Финансиране на правителството в едно свободно общество

“Кой е подходящият начин на финансиране на управлението в едно напълно свободно общество?”
Този въпрос обикновено се поставя във връзка с принципа на обективистите, че правителството на едно свободно общество може да не е инициатор на употребата на физическа сила и може да използва сила само за да възпре тези, които са инициатори на нейното използване. Тъй като налагането на данъци представлява инициатива за прилагане на сила, пита се тогава как правителството на една свободна страна ще събира парите, необходими за финансиране на присъщите нему услуги?
В едно напълно свободно общество облагането с данъци – или, за да сме по-точни, плащането за управленските услуги – би трябвало да е доброволно. Щом като присъщите на управлението услуги – полицията, въоръжените сили, съдилищата – са очевидно необходими за отделните граждани и пряко засягат техните интереси, гражданите ще трябва (и би трябвало) да желаят да плащат за такива услуги, както плащат застраховки.
Въпросът за начина на въвеждане на принципа за доброволно финансиране на правителството – как да се определят най-добрите начини за неговото практическо прилагане – е много сложен и е от областта на философията на правото. Задачата на политическата философия е само да установи природата на принципа и да покаже неговата приложимост. Понастоящем изборът на конкретен начин на прилагане е твърде ненавременен, тъй като принципът е практически приложим само в напълно свободно общество, в общество, чието правителство е конституционно ограничено до присъщите му основни функции. (За дискусия по тези функции, виж глава 14.)
Съществуват много възможни начини на доброволно финансиране на правителството. Единият от тях е правителствена лотария, използвана в някои европейски страни. Съществуват и други начини.
Като пример (и само в качеството на пример) нека да разгледаме следната възможност. Една от най-жизнено необходимите услуги, която единствено правителството може да предостави, е защитата на договорни споразумения между гражданите. Да предположим, че правителството ще закриля – т.е. ще признава за законно действителни и приложими – само тези договори, които са обезпечени с плащане на премия на правителството в размер на законно определен процент от сумата, включена в договорната сделка. Това обезпечение не трябва да е задължително; не трябва да има никаква законна санкция, налагана на тези, които решат да не го прилагат – те ще са свободни да постигат устни споразумения или да подписват необезпечени споразумения или договори, ако желаят това. Единствената последица ще бъде, че подобни споразумения или договори няма да са законно приложими; ако те се нарушават, ощетената страна не може да иска обезщетение в съда.
Всички сделки за кредит са договорни споразумения. Кредитна сделка е всеки стокообмен, който съдържа интервал от време между плащането и получаването на стоките или услугите. Тя включва големия брой икономически сделки в едно сложно индустриално общество. Само много малка част от гигантската мрежа от сделки за кредит стига до съда, но съществуването на цялата мрежа е възможно благодарение на съществуването на съдилищата и без тази защита ще рухне за една нощ. Това е правителствена услуга, от която народът се нуждае, използва, разчита на нея и трябва да плаща за това. Днес тази услуга все още се предоставя безплатно и на практика това е субсидиране.
Когато човек разглежда мащабите на богатството, включено в кредитните сделки, открива, че необходимият процент за плащане на такова държавно обезпечение е пренебрежимо малък – много по-малък от този, който се плаща за другите видове обезпечения, – но ще бъде достатъчен за финансирането на всички останали функции на едно същинско правителство. (При необходимост този процент може законно да се увеличава по време на война; или могат да се установят други, подобни начини на събиране на пари за ясно определени военновременни нужди.)
Този отделен “план” е посочен тук само като пример за възможния начин на подход към проблема – не като окончателен отговор, нито като програма, която днес трябва да се защитава. Юридическите и техническите трудности във връзка с това са огромни: те включват такива въпроси като необходимостта от неоспорима конституционна норма, която да не допуска правителството да налага съдържанието на частните договори (въпрос, който съществува днес и се нуждае от по-обективни определения) – необходимостта от обективни норми (или гаранции) за определяне размера на премиите, което не може да се остави на произвола на правото на усмотрение на правителството и т.н.
Всяка програма за доброволно финансиране на правителството е последната, а не първата стъпка по пътя към едно свободно общество – последната, а не първата реформа, която трябва да се защитава. Тя ще е действена само когато се установят основните принципи и институции на едно свободно общество. Днес тя не може да се прилага.
Хората ще плащат доброволно за обезпечаване защитата на техните договори. Но те няма да плащат доброволно за обезпечаване срещу опасността от агресия от страна на Камбоджа. Нито пък производителите на фурнир от Уисконсин и техните работници ще плащат доброволно за обезпечаване, за да се подпомага развитието на фурнирната промишленост от Япония, която ще ги изхвърли от предприемачеството.
Програмата за доброволно финансиране на правителството трябва да бъде достатъчно подробна, за да се плаща за законните функции на едно същинско правителство. Тя няма да е достатъчна, за да оказва незаслужена подкрепа на цялата планета. Но и никакъв вид данъчно облагане не е достатъчно за това – единствено самоубийството на велика страна би могло да бъде, при това временно.
Така както увеличаването на контрола, данъците и “правителствените задължения” в нашата страна не е станало за една нощ – така и процесът на освобождаване не може да се осъществи за една нощ. Процесът на освобождаване ще бъде много по-бърз, отколкото е бил процесът на поробване, тъй като фактите от действителността ще бъдат негов съюзник. Но все пак е необходим постепенен процес – и всяка програма за доброволно финансиране на правителството трябва да се разглежда като цел за далечното бъдеще.
Това, което защитниците на едно напълно свободно общество трябва да знаят днес, е единствено принципът за постигането на тази цел.
Принципът на доброволно финансиране на правителството почива на следните предпоставки: правителството не е собственик на доходите на гражданите и поради това не може да притежава чек на приносител0 за този доход – природата на същинските правителствени услуги трябва да бъде конституционно определена и ограничена, като на правителството не се предоставя никакво право да разширява обема на услугите по собствено произволно усмотрение. Следователно, принципът на доброволно финансиране на правителството разглежда правителството като слуга, а не като господар на гражданите – като агент, на когото трябва да се плаща за неговите услуги, а не като благодетел, чиито услуги са безплатни и който разходва нещо срещу нищо.
Последното наред с понятието за задължително облагане е остатък от времето, когато правителството се разглеждаше като пълновластен господар на гражданите. Абсолютният монарх, който притежава труда, дохода, собствеността и живота на своите поданици, трябва да бъде “благодетел”, защитник и разпределител на блага, без да получава възнаграждение. Такъв монарх би трябвало да смята за недостойно да получава възнаграждение за услугите си – така както атавистичното мислене на неговите духовни прародители (останките от бившата феодална аристокрация в Европа и модерните привърженици на държавата на всеобщото благоденствие) все още разглеждат заслужения, търговския доход като недостоен и морално низък спрямо незаслужения такъв, който е получен от просия или мародерство, от благотворителни дарения или с правителствена принуда.
Когато едно управление – независимо дали е монарх или “демократичен” парламент, се разглежда като доставчик на безплатни услуги, то е въпрос на време преди да започне да разширява своите услуги и сферата на благотворителност (днес този процес се нарича нарастване на “публичния сектор на икономиката”), докато се превърне и трябва да се превърне в инструмент на войната на групите за натиск – на икономически групи, които една друга се грабят.
Предпоставката, която трябва да се провери (и да се оспори) в този контекст е изначалното понятие, че всяка управленска услуга (дори и законната) трябва да се предоставя безплатно на гражданите. С оглед пълното практическо прилагане на американското разбиране за правителството като слуга на гражданите, правителството трябва да се разглежда като платен слуга. И на тази основа може да се пристъпи към обмисляне на съответните начини за пряко обвързване на правителствените доходи с извършените правителствени услуги.
Може да се възрази, в дадения по-горе пример, че разходите за подобно доброволно финансиране на правителството автоматично ще са пропорционални на степента на икономическата активност на отделните лица; намиращите се на най-ниските икономически равнища (които понякога, ако ли невинаги сключват сделки за кредит) ще бъдат изключени по същество – така че те все още ще ползват облагите на правната защита, като например предлаганата от въоръжените сили, от полицията и от съдилищата по наказателни дела. Тези облаги може да се разглеждат като поощрение за хората със слаби икономически способности, станало възможно благодарение на хората с големи икономически способности, – без последните да се жертват за първите.
Хората с големи икономически способности имат интерес да плащат за поддържането на въоръжените сили, за защитата на страната им срещу нашествие; техните разходи не нарастват поради факта, че незначителна част от населението е неспособно да прави вноски за тези разходи. Икономически погледнато, тази маргинална група е несъществуваща, що се отнася до разходите за война. Същото се отнася и за разходите за поддържане на полицейски сили: способните имат интерес да плащат за арестуването на престъпниците, независимо от това дали конкретната жертва на дадено престъпление е богата или бедна.
Следва да се отбележи, че този вид на свободна защита на невносителите представлява косвена облага и е само странична последица от собствените интереси и разходи на вносителите. Този вид поощрение не трябва да се разширява, за да покрие преките облаги, или пък да се претендира – както държавните мъже, привърженици на всеобщото благоденствие претендират, – че преките помощи0 за непроизводителите са в интерес на самите производители.
Накратко, разликата е следната: не е едно и също, ако се разреши на бедния да пътува с влак, без да плати за незаетите места, и ако на бедния се дадат билети за пътуване в първа класа и в специални влакове (дори и принципът не е същият).
Всеки вид нежертвена помощ, социално поощрение, безплатна облага или ценен подарък, който е възможен между хората, е възможен единствено в едно свободно общество и е подходящ само дотогава, докато не иска пожертване. Но в едно свободно общество, при система на доброволно финансиране на правителството, няма да има никакво законен грабеж, никаква законна възможност за каквото и да било “разпределение на богатството” – за незаслужена подкрепа на някои хора чрез принудителния труд и отнетия доход на останалите – за изпомпване, експлоатация и унищожаване на онези, които са способни да плащат разходите за поддържане на цивилизовано общество, в полза на онези, които са неспособни или не желаят да плащат разходите за поддържането на тяхното собствено битие.

(Февруари, 1964 година)