Глава XV - Алтернатива за Устойчиво развитие

Това е целта, която се прокламира като основна. За да може да се реализира тази цел е необходимо да се знаят човешките потребности и стремежи. Тук могат да се поставят множество въпроси, като: „Кой ще се ангажира да знае потребностите и целите?”, „Кой ще се нагърби със задоволяването им?”, „Кои потребности ще са приоритетни и кой ще решава това?”, „Кои стремежи ще са позволени и кои не?” и още много и много подобни, но основният е: „Могат ли да се рамкират човешките потребности и стремежи?” т.е. групови ли са те или индивидуални. Отговорът на този въпрос не е очевиден и се крие в нагласите на дон Кихот и Санчо Панса от популярна реклама – докато СВОБОДАТА е всичко за първия, то „саламът” я измества изцяло за втория.

Официалната политика за устойчиво развитие е насочена към все по-голямо ограничаване на свободата на индивида. Този подход е изгоден на имащите власт – при липсата на свобода се управлява по-лесно, поне в краткосрочен план. Това обаче е приемливо за много по-широк кръг хора – тези, които не искат да носят отговорност за живота си и за собственото си щастие.

 

 

 

Днес за Околната среда се води емоционална, ирационална и до известна степен некоректна (и от политическа и от научна гледна точка) дискусия. В основата ѝ е „глобалното затопляне”, но по същество обхваща целия спектър от теми включени в идеята за Устойчивото развитие. Тези теми са заместител, зад който се крие съвременният конфликт за свободата на човека (не за Околната среда). В края на XX и началото на XXI век вече социализмът не е най-голямата заплаха за свободата, демокрацията, пазарната икономика и просперитета. Заплахата идва от идеологията на политическо движение, което се е заело с темата за опазване на Околната среда (вероятно добронамерено в началото, както във всички подобни утопични идеологии), но което се превръща в енвиронментализъм, нямащ нищо общо с природата. Днес то е водещата алтернатива на идеологиите отстояващи свободата на човека. Корените му обаче могат да се открият назад в историята. Още Русо твърди, че човек в естественото си състояние е добър по душа, но цивилизацията е довела до неговото нравствено падение. В съвременен вариант това е изречено от Морис Стронг – зам.-генерален секретар на ООН така: „Няма ли поне малка надежда, индустриалната цивилизация да рухне? Не е ли наш дълг да направим това?”

Енвиронменталистите претендират (и дори парадират) с научност на твърденията си, но на практика отказват да виждат света, природата и човека, такива каквито са. Отказват да виждат естественото еволюционно развитие и абсолютизират днешното моментно състояние на природата и света, като го превръщат в „абсолютна” норма и приемат всяка промяна като огромна (и дори фатална) заплаха. Цялата история на нашата планета (а и на Вселената) е обект на непрекъснат процес на промени. Формата и състоянието на сушата, водите, флората и фауната, развитието на атмосферата и пр. не са постоянни, а динамични и това не може да бъде променено по силата на човешкото желание. Влияние за промяната оказват вътрешни и външни (Слънцето например) фактори. Човекът, без всякакъв спор, е един от вътрешните фактори (но само за последните няколко десетки хиляди години). За енвиронменталистите обаче, той – човекът – е външен фактор т.е. извън земен. Ако пренесем в минало време критериите, по които те съдят днес, ще се окаже, че човекът е виновен за една перманентна екологична катастрофа – промяната на флората и фауната към култивирани земеделски култури, промяна на климата чрез изкуственото напояване или изсичане на горите и разширяване на пустините и пр. Всъщност, покритата с гори, Европа е придобила днешния си ландшафтен вид не през последните 100 години, а за повече от 2 хилядолетия. Замяната на дивата природа с цивилизована среда, която според критериите на енвиронменталистите трябва да е глобална и непоправима екологична катастрофа, по същество представлява доста приемлива алтернатива. По-задълбочен анализ на същността на мислене на енвиронменталистите ще покаже, че това по същество е антихуманна теория, според която основна причина за съществуването на световните проблеми е самото разпространение на homo sapiens. Именно поради това те поставят човека като външен фактор. „Има човек — има проблем, няма човек — няма проблем” приписваната на Сталин фраза, днес звучи още по-зловещо – има хора – има проблем, няма хора – няма проблем. Спасяването на човечеството – основния енвиронменталистки лозунг – по тази максима ще се постигне с ... премахването му от лицето на Земята.

 

 

Парадокс е например, че споровете, които предизвикват природозащитниците, не са в защита на първичната природа, а на един исторически продукт на човешката дейност. Очевидно е, че с дейността си човек е променил характера на природата. Тази промяна е довела до неблагоприятни условия за едни растителни и животински видове, но в същото време е благоприятствала появата и развитието на други. Пренебрегва се и фактът, че самата природа непрекъснато еволюира, като в този процес създава условия, неблагоприятни за едни видове и благоприятни за други и това е било така винаги (далеч преди появата на човека).

Не съществува никакво предварително зададено състояние на света, което да е най-добро, оптимално или съвършено и към което да се стремим или да запазим.

 

 

 

Още една характерна черта на енвиронменталистите е абстрахирането от фактите и забравянето на несбъднатите катастрофични прогнози. Проф. Ерлих – виден техен представител през 1970г. казва, че „ако играех хазарт бих заложил на това, че през 2000г. Англия вече няма да съществува”. Пак по това време той предрича, че през 70-те години на XX век ще настъпи глад в световен мащаб и ще умрат милиони хора. Днес е факт провалът на твърденията му, но проф. Ерлих продължава да захранва енвиронменталистите със злокобни перспективи пред човечеството.

 

 

Идеята на енвиронменталистите, както и предхождащата я комунистическа идеология, е утопична и неосъществима. Опита за налагането ѝ е същият както и на другите утопични идеи – с ограничаване на свободата и даване на властта на избран, знаещ и можещ елит, който да се грижи за добруването на преобладаващото мнозинство. В интернет пространството широко се разпространи клип озаглавен „12 годишно момиче накара цял свят да замълчи за 6 мин.^[1]”. В него дете от Ванкувър прави забележително изказване пред конференция на ООН по Околна среда и развитие, което буди размисли. За него ще намерите мнения от „нищо не се е променило - хората се манипулират все така лесно, както преди 50 години, а и от избраната музика за фон настръхнах - не желая да ми промиват мозъка толкова елементарно” и „е аз бих се замислила първо дали е истина или вече така е прието да се приема” до „Без значение дали е промиване или не, това, което каза това момиче все пак е истина и си заслужава да се замислим” и „не знам за вас, но мен тръпки ме побиха от това, което каза това дете...само на 12 години, а толкова много истини да каже...уникално е”. Това е нормалната поляризация по един наболял проблем. Такива послания могат да се видят често. Остава отворен въпросът, защо никъде няма дадена дума на оратори говорещи в обратната посока – защитаващи темата за свободата например. Възможни са два варианта – или тази тема няма защитници и вече никой не се интересува от нея или е наложено манипулативно вето. И интуитивният и логичният отговор са на страната на второто предположение. Речта на това дете, която сама по себе си е забележителна, включително с претенцията да говори от името на цяло поколение, е обработена в клип с подобаваща музика и кадри, които имат еднопосочна цел. На хората живели при фашизма и комунизма това е добре познат метод на манипулация. За разлика от комунизма, който обещаваше светло бъдеще, пред олтара, на което всякакви жертви бяха оправдани, еволюиралата днес разновидност използва заплахата – създава чувство за несигурност, предвиждане на изненадваща, неочаквана и голяма катастрофа. Такава атмосфера създава очакване, че трябва да се действа незабавно, пренебрегвайки тромавите демократични процедури, обществената осведоменост и дебат, без оглед на алтернативни варианти и разходи.

Историята на енвиронментализма започна с качеството на водите в реките и езерата, и със смога в промишлените райони. Продължи с изчерпването на ресурсите, пренаселването, пестицидите и химикалите, киселите дъждове, озоновата дупка, парниковия ефект. Когато хората решаваха някой от тези проблеми по естествен начин, той беше услужливо забравян от проповедниците му. Това е основен способ на популизма, който е непрекъснато използван инструмент от енвиронменталистите. Характерна черта на популизма е и отказът да се взимат под внимание алтернативите и да се отхвърля факта, че всяко „нещо” коства „нещо”^[2]. Това е червена нишка, която може да се проследи във всяка декларация, искане или действие на „зелените” като цяло и особено на енвиронменталистите в частност.

Ж. Биехл^[3] обобщава, че идеологията на Устойчивото развитие е съвременната най-значителна нелиберална, популистка идеология, която си поставя за цел да замени демокрацията, свободния пазар, пазарните цени, частната собственост с „екологична диктатура”.

Проблемите, които поставя Устойчивото развитие не са свързани с Околната среда, а със социалните отношения – става дума не за екология, а за власт, неразривно свързана с отнемане на свобода.

 

---