„МИСТЕРИОЗНИТЕ” НА АГДЖА МОЖЕ БИ СИ ИМАТ ИМЕ

През юни 1996 г., срещайки се за последен път в затвора на Анкона с атентатора на папата, същият ми каза, че са му били нужни четирийсет години, за да обмисли собствения си живот. Очевидно ставаше дума за хипербола – по време на разговора ни той беше само на трийсет и осем години.

В хиперболата му обаче се съдържаше скрито послание, което внимателният читател можеше да разшифрова. Беше същото като онова от препоръката му, която настоятелно повтаряше: „Прочетете сто пъти тези страници!” Всъщност Агджа страстно искаше да разкажем, от първата до последната дума, за неговата истина: „Фатима”.
Но след като направих кратко резюме и поставих ред в бъркотията от признания, заявления и отричания, направени от Агджа както в ролята му на обвиняем пред следствените и съдебни органи, така и в ролята му на специално интервюиран, чиито показания са публикувани от вестниците по цял свят, станаха ясни някои важни опорни точки в тях. (Между другото би трябвало също да се каже, че през годините на следствието, едновременно от страна на магистратите и от страна на наблюдателите, е имало осъждания, тълкувания, хипотези и заключения, които след три дознания не са довели до достатъчно структурирано твърдение, което поне приблизително да доказва престъпния план, осъществен на 13 май 1981 г. чрез стрелбата на площад „Свети Петър”. Затова ролята, която е имал Али Агджа, първо при създаването, а после в различните фази на разработването на плана, изглежда неопределена. Така мистерията около атентата срещу папата, в една или друга степен, остава неразкрита).
Но да се спрем на доказаните факти.
На базата на разследванията ясно се разбира, че в плана за атентата са замесени групи хора с различен характер, социална принадлежност и намерения. В този смисъл се е говорило и продължава да се говори за „комплот” (самият папа Войтила се е произнесъл по него .
Все пак никакъв документ не доказва, че става дума за държавен комплот. Планирането и практическото осъществяване на атентата би могло да е дело както на съветското правителство, посредством КГБ и тайните български служби, така и на американците, посредством ЦРУ.
Всъщност „комплотът” изглежда е замислен – според мнението на авторката на тази книга – на по-ниски нива, но все пак от „същества”, принадлежащи както към Източния, така и към Западния блок. „Същества”, толкова свързани с исляма, колкото и с католицизма. Небрежният начин за провеждане на операцията дава основание да се мисли, че става дума за твърде странна компания, чиято въоръжена група се състояла от престъпници-експерти в друг тип престъпления като например трафик на оръжие, наркотици, цигари, валута и т.н.
Някои от главните действащи лица в събитието са били представени от самото начало с име и фамилия. Това са турците, за които се говори в предишните глави. Други персонажи изплуваха в процеса на моето разследване.
Започваме с идеята за убийството на папата от ноември 1979 г., описана в писмото на Мехмед Али Агджа, публикувано в турския вестник „Миллиет”. Идеята сама по себе си би могла да е негова, но може да се е родила в главите и на хиляди турски интегралисти, провокирани от непопулярното пътуване на Войтила в страната им в такъв исторически момент. Разбирайки продуктивната, неспокойна и амбициозна мисъл на Али, лесно мога да си представя, че той е бил първият, който я е лансирал, и че благодарение на щастието си да има съучастници, които са помогнали идеята му да преодолее затворническите стени, тя се е разпространила сред „Сивите вълци” и идеалистите, които може би тогава вече са жадували да се докажат с един терористичен акт с голям отзвук.
„Улесненото” бягство на Агджа от затвора Картал Малтепе, както и подпомагането на беглеца по време на първата фаза по укриването му от правосъдието, е част от традиционната помощ, която подривни организации оказвали основно на другарите си по идеология. За турските трафиканти и терористи това било своеобразна инвестиция. Доказано е, че така наречените Културни асоциации на турските идеалисти в Европа имали за основна цел фалшифицирането на документи и подпомагането на незаконните трафици, за да облагодетелстват самите себе си. Всъщност асоциациите били „агенции за услуги”, към които престъпниците спокойно можели да се обръщат.
Политико-идеологическата характеристика на „Сивите вълци” има своите дълбоки корени в историята на Турция от двайсети век, която е добре известна в Европа. Турската дивизия „Туркестан” се е била заедно с армията на Хитлер. Диаспората на преследваните в Европа турци със сигурност е създала спойки на европейска земя между своите и други подобни групи с еднакви ориентация, породена от преживени в миналото сходни военнополитически превратности на съдбата.
Идеята за атентата срещу папата, лансирана чрез отвореното писмо в „Миллиет”, стъпва върху една интернационална платформа, която естествено привлича вниманието на другите заинтересовани. Те стават съучастници in pectore в плана или заради политическата си идеология, или заради външна или вътрешна религиозна война, или по финансови причини. В тази връзка се говори и за нелегалните трафици, свързани със скандала с Института за религиозни дейности (ИРД) – „Банко Амброзиано”, и с мистериозната смърт на папа Лучани през 1978 г., който изглежда е имал намерение да реформира Ватиканската банка. Можем да си представим, че новият папа Йоан Павел Втори, който дори финансово е подпомагал полските дисиденти чрез ИРД и чрез „Банко Амброзиано”, е таил в душата си намерението да направи рокади по върховете на ватиканския Институт за религиозни дейности, за да го преструктурира в полза на други могъщи финансови органи. (Това практически се случва няколко години по-късно, когато „Опус дей” оздравява финансите на Института за религиозни дейности).
Мястото, където идеята за атентата започва да се превръща в нещо като план (в Турция той е само една заплаха-блъф), е София. Там Али Агджа прекарва петдесетина дена.
По време на престоя на Али Агджа, в най-големите хотели на българската столица откриваме и Орал Челик, Абдулах Чатлъ, Бекир Челенк – тоест големите турски трафиканти, тайно обвързани с българските корумпирани среди и българските тайни служби, което позволявало на незаконните трафици от азиатската държава да функционират безотказно. Откриваме същите тези мъже и в ключовите и възлови моменти по време на дългия и мъчителен преход на Али Агджа към Рим. Те му дават паспорти, непрекъснато го подпомагат с пари и сведения от всякакво естество, и т.н.
Планът е представен като потенциално „доходен” както заради възможното му финансиране от силно заинтересованите от деянието съдружници, така и заради „кредита на доверие”, който изпълнителите са щели да си спечелят в престъпните среди с оглед важната роля на жертвата и не само религиозната й, но и политическата й стойност. Следователно това е бил план, който е трябвало веднага да се лансира на пазара пред потенциалните купувачи. Тези купувачи може би вече са били известни по име и фамилия на босовете на мафията и активистите от десницата, които пътували между Европа и Турция.
Идеята за атентата бързо се разпространила в Западна Европа.
Но ако София е била първият кръстопът за срещи и споразумения, имало е и втори кръстопът, където са изпипани подробностите около операцията. Предполага се, че вторият кръстопът вероятно е била Швейцария, където френските „фалангисти” и „Льофеврианци” (последователи на монсиньор Льофевр ) са могли да се свържат с
ръководителите на „агенциите за мръсни услуги”, каквито по същество са били Асоциациите на идеалистите и „Сивите вълци”.
За вярващите католици съвпаденията на имената и датите, които се срещат в атентата срещу папата, са белязани от знаците на Божественото провидение. Достатъчно е принципно да се погледне на датата 13 май – тя е свързана с годишнина от първото появяване на Дева Мария във Фатима през 1917 г., с деня на извършването на атентата през 1981 г., в който папата е ранен, но по чудо остава жив, и с онзи 13 май 1982 г. в Португалия, когато свещеникът Хуан Фернандес Крон, последовател на монсиньор Льофевр, се приближил до папата с нож в ръка, опитвайки се да го порази. Няколко пъти попитах Мехмед Али Агджа как се е зародила в него тази кореспондираща или показателно съвпадаща със събитията идея (наречена от Карл Густав Юнг „синхронизъм”). А той винаги храбро и монотонно ми отговаряше: „Истината е само една: Третата тайна на Фатима”. Съществува един свръхестествен план – допълваше – който от 1917 г., годината на Болшевишката революция в Русия и на появяването на Дева Мария в Португалия, показва, че се намираме във време на апокалиптични сблъсъци, когато „хората на религията” се противопоставят на други „хора на религията”.
Беше през 1996 г. и Третата тайна все още не беше разрита. Значи някой трябва да е разкрил цялата или част от Третата тайна на Али Агджа, за която светът научи едва през май 2000 г.
В година на юбилея Светият отец във Фатима с голяма тържественост поиска Третата тайна да се превърне в публично достояние, като бъде съобщена лично от държавния секретар кардинал Анджело Содано. В нея сестра Лучия (най-голямата от трите пастирчета, пред които се явява Дева Мария през 1917 г. и която живее най-дълго в сравнение с преждевременната смърт на останалите), пише под диктовката на Дева Мария: „... Видяхме... един епископ, облечен в бяло, имахме чувството, че може би това е Светият отец..., който се беше изкачил на върха на планината и се беше проснал в основата на Големия кръст, как го убиват група войници, които стрелят по него няколко пъти с огнестрелно оръжие и стрели...”
Току-що цитираният откъс оправдава повтарящия се апел на Али Агджа към Ватикана – от залата на Върховния съд, където за втори път е на скамейката на обвиняемия, от медиите, а също и от писмата и от другите му писмени работи – да разкрие Третата тайна, която го оневиняваше заради ролята му на пророчески и есхатологически образ.
Симптоматичен е фактът, че папа Йоан Павел Втори веднага след атентата поискал да му донесат в болницата текста на Третата тайна. Той може би вече го е бил чел или много време преди това някой в общи линии му е съобщил неговото съдържание .
Папата, въпреки че прочел текста за първи път (или го е препрочел?), не го разкрил през следващите деветнадесет години. Защо? Отговорът засяга вътрешната политическа линия на църквата, за което ще говорим по-нататък.
Следователно било естествено, че преди 2000 г. хората не са разбирали онова, което турчинът викал наляво-надясно със своя синкопен италиански, и затова са го мислели за луд.
Но върху тази „тайна доктрина” се основава католическият интегрализъм, разпространен в Швейцария, Франция, Канада, САЩ, Южна Америка, Австралия, който наброява много могъщи организация и разполага с огромни финансови ресурси и добре подготвени шпионски мрежи. В шпионските среди е ясно, че Али Агджа е терорист. За него са знаели и онези, които от години ръководят яростната офанзива срещу папството на Йоан Павел Втори. В младежа от Малатия те виждали идеалното оръдие в ръцете си за финалната атака срещу ръководителя на този понтификат. Смесицата, която се получавала по този начин между католиците-интегралисти и ислямските екстремисти, между фашистите и комунистите, между западняците, персонажите от Източна Европа и Средния Изток от среден или дори нисш калибър, мътела водите и маскирала операцията.
(Нарочно няма да засягам проблема, който представлявал силния и волеви папа за политиката на суперсилите, която се колебаела между „Стратегията на напрежението” и трудните всекидневни равновесия. Затова не изключвам възможността на базата на информацията от тайните служби, суперсилите просто да са били в очакване и след атентата да са се опитали да ориентират следствието по такъв начин, че да извлекат от него ползи, като дискредитират противника.)
Сега нека да назовем по име и да направим списък на действащите в сянка „същества” от по-ниските и с ограничени възможности политически нива, и да кажем как са виждали нещата по онова време и как ги виждат днес. Беше споменато, че тези „същества” налагат всяка своя идеология, проповед, религиозна пропаганда и политика чрез посланията на Дева Мария от Фатима и чрез Третата тайна.
За да стане по-цялостна картината, трябва да се добави, че най-напред превратностите на Втората световна война, а после и на Студената война, ангажират Запада в борба срещу комунизма. „Горещите” моменти в тази борба между другото са белязани от разпространението на апокрифни текстове, отнасящи се до Третата тайна от Фатима. Всичко това увеличавало натиска, оказван върху папите, да посветят Русия на Непорочното сърце на Дева Мария. Тоест към Ватикана е отправено искане да изостри до крайност позицията си по отношение на Съветския съюз с тържествеността на една единодушно произнесена присъда над болшевишкия атеизъм пред целия свят .
Разнообразни групи по света са разпространявали апокалиптичното съобщение от Фатима . Безброй списания, посветени на този въпрос, наводнили петте континента.
Новините, които цитирам тук, се отнасят за осемдесетте-деветдесетте години на ХХ век.
Швейцария, освен място на многобройните престои на Агджа, на срещите му с други трафиканти и терористи негови сънародници, е отечество на едно от най-известните и открити католически десни движения – това на традиционалистите на монсиньор Марсел Льофевр . Свещеническото братство „Свети Пий X”, основано от Льовефр през 1970 г. в Екон, било със силни интегралистични жилки, а представителите на неговите екстремистки фракции често излизали извън контрол. Братството има представителства в 30 страни. (Близо до Рим, в Албано Лациале, на улица „Трилуса” №45, се намира негов филиал). Състои се от петстотин свещеника, измежду тях четирима епископи, двеста семинаристи и още стотина монаси и монахини. Радва се на различни „приятелски общности”. Льофеврианците са много критични спрямо Втория Ватикански Събор и реформите, които последвали след него: Реформата за литургията, икуменизма и колегиалността. Най-известната практика на традиционалистите е Тридентинската литургия , т. нар. „Литургия на латински”. Списанието „Си си но но” – бюлетин на членовете на Католическия център за антимодернистични учения „Свети Пий X” – е техен печатен орган.
Лигата „La contre-Réforme catholique” , или „Falange ”, или „Communion Pfalangiste” е основана от религиозния католик Жорж дьо Нант, който през 1963 г. създава в Сент Пар ле Вод общността „Maison Saint Joseph ” за свещеници и монахини. Оттогава Жорж дьо Нант започнал да понася различни наказания от Римската църква, като се стигнало и до „временното му отстраняване a divinis ” (като между другото му била наложена и възбрана да извършва литургия), и накрая до тоталното му отлъчване от римокатолическата църква. Епархийският епископ на Гренобъл му забранил да влиза в епархията като свещеник.
В книгата си „Сто и петдесет въпроса за „Фалангата”, излязла през 1982 г., Жорж дьо Нант резюмира политико-религиозната си доктрина: демокрацията е причината за всички злини на света; монархията е единствения политически режим, признат и благословен от Господ.
Той предсказал инвазия на съветските войски в Европа през 1983 г. и нейната безчестна капитулация; предсказал немотия, концлагери, вероотстъпничество. Три четвърти от населението щяло да бъде унищожено в рамките на три години от апокалиптичен световен конфликт.
Но Жорж дьо Нант е „човек на Бога, роден, за да победи Антихриста” и да реставрира църквата след Втория Ватикански Събор. Затова той със своите монаси и фалангисти се противопоставил на Рим, който пък бил преродения Сатана. На 13 май 1983 г. обвинил Йоан Павел Втори в „схизма, ерес и скандал”. Нант обещал голяма победа над Сатаната на базата на обещаното от Фатима.
Месечните бюлетини „La Contre-Réforme catholique au XXе ciècle ” и „Lettre de la Communion Pfalangiste ” били списвани на различни езици и изразявали мнението на хората със силно екстремистки позиции.
Проповядваща подобни принципи била и творбата на монаха Мишел дьо ла Сент Тринита „Цялата истина за Фатима”, която ни обяснява как Третата тайна от Фатима изобщо не е тайна за някои екстремистки католически общества. Първата книга излязла през юли 1985 г., но става дума за три тома и един четвърти в период на подготовка. От над 1500-те страници, грижливо обработвани през годините, става ясно, че авторът е знаел за Третата тайна много преди да напише произведението си. Третата тайна е наричана „Тайна на тайните” , посочена е като ръкописен текст от двайсет и три реда и недвусмислено е представена в съдържанието на горепосочените томове.
Цитирам само някои пасажи, в които се твърди че „Тайната на тайните” се отнася и е предназначена за папата, от чиято „суверенна отговорност [...] зависи всичко”: „Това е тайна, предназначена за Светия отец [...] спешен апел, [...] придружен от едно тежко предупреждение за покаяние към днешния свят...”
Монахът не би могъл да завърши по друг начин освен този: „И ако времената, в които живеем, принадлежат на „Силата на мрака”, часът на последната офанзива на Сатаната срещу Христовата църква, няма защо да се учудваме, ако, както и в Евангелието, този час е часът и на голямото покаяние на Петър, а може би и на неговото падение” (стр. 513).
Признание за вина ли е „падението” на Петър? Пълна изповед ли е това?
Сред групите за разпространение на посланието от Фатима е и TPF – бразилската асоциация „Традиция, Фамилия, Собственост”, в която членуват хиляди хора от Бразилия и от други страни. Неин основател е Плинио Кореа де Оливейра, който по-същия начин използвал посланията от Фатима за борба срещу комунизма и за антипапски нападки.
„The Fatima Crusader ” е канадско тримесечно списание, основано през 1978 година, с един милион читатели, с всекидневни радиотелевизионни участия, предназначени за десетки милиони хора от петте континента, измежду които и Турция, и ръководено от Николас Грунер, с когото пишещата тези редове лично се е запознала. Организацията е една от най-големите апостолати на Фатима, със седалища по целия свят. Публикувайки собствени книги („World enslavement or peace… it’s up to the Pope” ), както и книгите на други автори (споменатите три тома от монаха Мишел дьо ла Сент Тринита), Грунер със своето движение застанал на страната на монсиньор Льофевр. Традиционалистът-епископ влязъл в стълкновение със Светия престол.
Срещнах се с отец Грунер някъде около 1990 г. Той ми каза, че е бил подложен на гонения от хора, стоящи високо в църковната йерархия, и най-вече от кардинал Казароли. Грунер цитира кардинал Казароли заради политиката, която провеждал като държавен секретар. Канадският свещеник ми предостави много материали, сред които два обемни куфара, съдържащи 35 000 петиции от вярващите и 260 петиции от епископи, събрани от целия свят, адресирани до папата с искане да се посвети Русия на Непорочното сърце на Дева Мария. От 1975 г. до годината, в която се срещнахме с Грунер, петициите, пристигнали във Ватикана, наброявали общо около четири милиона. През 1987 г. отец Грунер лично предоставил на папството кашони, които съдържали още 35 хиляди петиции.
Искането за посвещаването на болшевишка Русия е поставяно няколко пъти през годините на Студената война, но папите го смятали за опасен политически акт, който нарушавал нестабилното равновесие между европейския Запад и Изток. Те никога не извършили обреда в „Свети Петър”заедно с всички епископи по света; епископите провеждали церемонията само в своите седалища. Но това били посвещавания на ниско и не толкова тържествено ниво, и предизвиквали недоволството на просителите.
Отец Грунер ми каза, че папата е трябвало формално да направи Третата тайна публично достояние колкото е възможно по-скоро, защото 1990 г. отбелязвала началото на съдбоносните „последни дни”, посочени в самата Тайна и предсказани в „Откровението на Йоан” . Каза ми също, че между Русия и Ватикана навремето е имало тайно споразумение, на базата на което, ако Ватиканът не проявявал агресивност по отношение на комунизма – говорим за шейсетте години – Русия щяла да изпрати свои наблюдатели на Втория Ватикански събор и впоследствие щяла да продължи да преговаря. Тази отстъпка пред комунизма подготвила катастрофата на човечеството, но Дева Мария предоставила на хората един свръхестествен инструмент, способен да го предотврати: посвещаването на Русия на Непорочното Сърце.
Трябва да се отбележи, че през десетилетието, което разглеждаме, в периода 1980-1981 г., „The Fatima Crusader” прекъсва публикациите си – които никога преди това не са спирали и не ще спират впоследствие – през пролетта на 1981 г., за да ги поднови една година по-късно, през април 1982 г.
През 1985 г., въпреки идването на власт на Горбачов и перестройката, „The Fatima Crusader” продължава да упорства със своята антикомунистическа реторика. Списанието публикува специална притурка, в която предизвестява загиването на различни нации, а на оцелелите от „създадения от комунистическия режим ад на земята” обещава: „[...]робство, затвор, религиозни гонения, каторги, глад, загуба на имущество и дом, загуба на свободата, невъзможност за придвижване от едно място на друго, живот, контролиран от комунистическата партия, изчезване (поради влизане в затвора или смърт) на приятели и на членове на семействата, предателство от страна на приятелите и роднините, за получаване на привилегии и храна, непрекъснат страх, съсипване от комунистическата полиция, измяна на думата, дадена от адвокати и лекари, които са притеснени повече за комунистическата партия, отколкото за вашето здраве, гонения (или смърт) на епископите и свещениците, които отказват да служат на комунистическата партия” .
Не е трудно да се забележат впечатляващите по съдържание и форма прилики между литературата за Фатима и празнословията на Агджа по темата по този въпрос. Фатимистките движения вървят ръка за ръка с католическия традиционализъм.
Вече цитираното списание „Soul” , през годините, които ни интересуват, е двумесечник на движението „Blue Army”, със седалище в Ашбъри, Ню Джърси, с издания освен на английски и на италиански, френски, немски, испански и др. Според директора му Фредерик Милър, списанието има 25 милиона съмишленици по света. Председател на италианската секция, наречена „Армата адзура” , е Оскар Луиджи Скалфаро, който е бил и президент на Италианската република. От „Blue Army” името впоследствие е променено на Световен апостолат на Фатима, за да се премахне войнствената валентност, идваща от съществителното „army”. Отец Фокс, енорийски свещеник от Александрия (Дакота, САЩ), бил новия му директор. Бюлетинът на тази асоциация, „Fatima Family Messenger”, според радикалните фатимисти бил „тясно контролиран от Ватикана с цел да държи в шах „Fatima Crusader” на отец Грунер, чието влияние бързо се разпространило в цяла Северна Америка .
По време на понтификата на Войтила се добавяло: „[...] В Рим и другаде буйства лъжата за Фатима, скалъпена от висотата на безпогрешна истина, която изисква сляпо и безусловно подчинение на Йоан Павел Втори ”.
Но да се върнем на „Мистериозните” на Али Агджа.
В епохата, за която говорим, кардиналите-покровители на католическите движения на традиционалистите са били двама: Негово високопреосвещенство Марио Луиджи Чапи и Негово високопреосвещенство Алфонс Мария Стиклер. Имената на двамата кардинали се повтарят често в горепосочените публицистични издания на религиозните обединения, в една или друга степен „разбунтували се” срещу официалната църква. От своя страна двамата кардинали са участвали в събранията на такива организации, срещали са се при закрити врата с техните лидери и са правили изявления, въпреки че са знаели, че същите са могли да бъдат използвани за целите на пропагандата.
Кардинал Марио Луиджи Чапи се родил се през 1909 г. във Флоренция. Влязъл в Ордена на проповедниците, после се дипломирал в университет, специализирал в швейцарския университет във Фрайбург и в белгийския в Лованио. Заемал е много важни длъжности във Ватикана: домакин на Светия апостолически дворец от 1955 до 1968 г., теолог на Папския палат от 1968 до 1977 година, про-теолог на Папския палат от 1977 до 1989 г., когато е провъзгласен за кардинал. Починал през 1996 г. Отец Грунер съобщава, че кардинал Чапи е бил „личен теолог на папите Йоан XXIII, Павел VII, Йоан Павел Първи и Йоан Павел Втори, и е имал достъп до Третата тайна”. Чапи заявил: „В Третата тайна, освен останалите неща, било предречено че голямото вероотстъпничество в църквата ще започне от нейните върхове”. Отец Грунер, все така цитирайки кардинал Чапи, продължава: „Оказваме се в средата на това огромно вероотстъпничество, предсказано от Нашия Господ и от Свети Павел в Свещеното писание (виж: Второто послание до Солуняни;2). След като веднъж сме признали опасната ситуация, в която се намираме, и след като сме възпитани с цялото си сърце в истините на католическата вяра, сме призовани да реагираме” (Тези цитати изпъстрят списанията „The Fatima Crusader” и книгата „Последната битка на дявола”).
Ясно е, че и „Традиция, Фамилия, Собственост”, която мнозина определят като „секта”, е имала за „покровители” – както става ясно от периодичните им издания – кардинал Марио Чапи и кардинал Стиклер.
В проповедта, произнесена на погребалната церемония на кардинал Алфонс Мария Стиклер, починал през 2005 г., папа Бенедикт XVI не пропуснал да отбележи „човешките му слабости”. Стиклер бил роден в Нойнкирхен, Южна Австрия, през 1910 г. Влязъл в Салезианската конгрегация в Германия, завършил следването си по философия и теология първо в Германия, а после в Австрия, преподавал във факултета по канонично право в Салезианския университет в Торино и в Рим, чийто ректор бил от 1958 до 1966 г. През 1971 г. папа Павел Шести година го назначил за префект на Ватиканската апостолическа библиотека. През 1983 г. бил номиниран за про-библиотекар на Светата римска църква и веднага след това за про-архивист на Светата римска църква. През 1985 г. бил провъзгласен за кардинал.
Кардинал Стиклер също предварително знаел текста на Третата тайна от Фатима, и осведомил последователите на горепосочените движения за него.
В най-добрия случай имената на двамата кардинали са били използвани, защото те са били рицари на една вяра, която в миналото яростно е оспорвана. И единият, и другият, или и двамата заедно, чистосърдечно са могли да допуснат Али Агджа да участва в аудиенциите и събранията във Ватикана. Ние лично не искаме да определяме като отговорни за цялата операция двамата прелати, но онзи, който е щял да я ръководи, вероятно е бил от техния „кръг”. В този контекст би трябвало да се отбележи, без обаче да се говори за вина, че сред сътрудниците на вече цитираното списание „The Fatima Crusader” и книгата „Последната битка на дявола”, е дон Грегор Хесе, който от 1986 до 1988 г. е бил секретар на кардинал Стиклер.
Криптографията, която е много комплексна наука, на базата на едно от най-простите си правила извлича дадено кодирано име, като сменя местата на буквите в името, което го маскира. Името се открива и като се замести някоя буква с друга.
„Печи” е според мен кодираното име, с което Орал Челик в своята книга „Тайната на тайните” нарича кардинал Чапи – един от двамата кардинали, който вкарал Агджа във Ватикана. Възможни са следните обяснения: или Челик не е разбрал добре името, произнесено от човека, който твърдял, че е близък на гореспоменатия кардинал и се позовавал на неговата власт; или пък името е било прикрито от събеседника на Челик, който използвал съзвучието с името на папа Лъв XIII. В такъв случай обаче само католически свещеник, познавач на църковната история, би могъл да си послужи с подобна измама. Накрая възможно е самият Челик се е постарал да употребява езика на шифрите, използван от онези, които не могат да си говорят „ясно”, но все пак искат да предадат някакви съобщения. Али Агджа понякога се наричал Метин, друг път Мурад, а за да посочи Муса Сердар Челеби, прибягвал до името Мойсей, и т.н.
На базата на тези предположения помолихме отец Грунер да ни отговори на някои въпроси. Въпросите засягаха скъпата за него тема, свързана с Третата тайна. Най-вече попитахме отец Грунер дали текстът се е знаел от много хора във Ватикана и дали той е говорил за него с кардиналите Чапи и Стиклер. Любопитни бяхме и по отношение на писмото, което той, Грунер, адресирал до Войтила веднага след атентата, и което било предадено от монсиньор Маджее на папата, докато той бил на лечение в поликлиниката „Джемели”. Какво си е мислел за показанията, които Орал Челик е дал на магистратите, и които после с подробности е цитирал в своята книга? Кой е бил човекът, могъл да се сближи с Али Агджа, докато той пътувал нелегално из Европа? Отец Грунер не счете за нужно да ни отговори.
От своя страна Светият престол винаги се е противопоставял на вътрешните разследвания на магистратурата, водеща следствието, защото не му изнасяло „да се повдига капакът на тенджерата”, от която щели да излязат собствените му големи вътрешни проблеми. Още по-малко Ватиканът би искал да се стигне до евентуалното разкритие, че двама важни кардинали са участвали в движенията за яростна опозиция срещу папската политика, и че – не дай Боже! – индиректно са били въвлечени и в атентата срещу папата. Днес, за да се обясни отказа на Али Агджа да съобщи имена по време на разпитите и процесите, и така изцяло да разкрие това важно за разкриване на истината обстоятелство, трябва да се изходи от съображението, че ако той си признаел, че е работил за разбунтувалите се католически свещеници, поддържайки тяхната кауза, това щяло да го дисквалифицира в очите на неговите политически и идеологически „братя”.
Али Агджа накърнил много интереси и кръстосал шпага с много съперници, устремявайки се в чужди „ловни територии”, които не е познавал добре, за да може подобаващо да се защити. Въпреки че никога не съобщил имена, Агджа отчаяно настоявал за своята основна истина – а именно, че неговото действие има връзка с предсказанието от Фатима. Той се хващал за „Третата тайна от Фатима”, позната само на разбунтувалите се свещеници, воюващи със собствената си църква, като удавник за сламка.
На 10 юли 2000 г. Али Агджа пише до папа Войтила:
„Остави Ватикана, средището на дявола, което организира конспирация срещу своя собствен папа!!! Мой скъпи братко, папа, подай си оставката, веднага се уволнявай и отивай в Полша. Папа, ти си един добър човек, ти не можеш да стоиш начело на Ватикана - средището на дявола, бунището на историята...”
Не можем да пренебрегнем многократните твърдения на Агджа: „Ватиканът носи огромна морална и духовна отговорност за своето мълчание. Ако Ватиканът е убеден, че аз лъжа, тогава нека каже: „Братко, ти халюцинираш!” Защо си мълчи?”
Не можем тотално да игнорираме и „духовното” му послание: „Всички вие можете да кажете, че съм луд, но разсъждавайте върху този факт: папата дойде в моята килия и определи срещата ни като прекрасна, изключителна, пожелана от Бог... Аз не съм Господ, аз съм Божият син. Аз съм ангел в човешко тяло”.
Мнозина няма да се съгласят, че Мехмед Али Агджа е ангел. Най-много да му позволят да бъде Тревожния рицар. Няма съмнение обаче, че той по уникален и неповторим начин е носител на особени „знаци” от епохите, на белези от войни, армии и кръстоносни походи, на исторически религии и „църковни” конгрегации.

Превод: Весела Лулова Цалова