„Душата“ на Европа

По онова време, с ясното съзнание, че рано или късно и ние ще станем част от ЕС, тежко приех факта, че някъде през 1992 г. Жак Делор изведнъж започна да търси „душата“ на Европа. Той отлично разбираше, че няма как да надъха европейците в полза на Европейския съюз (не в полза на Европа като такава, тъй като всеки нормален човек, който живее в нея, съвсем естествено и искрено я уважава) с някакви си „бездуховни“ аргументи за икономическа изгода. Трябваше му нещо по-възвишено – и затова Европа на Делор се превърна в един вид божество.

ЕИО – въпреки несъмнено „мирната“ интеграция – още от самото начало започна да развива свои собствени европейски служби, своя европейска бюрокрация, „европейски“ политики, лобистки кръгове, свои собствени журналисти, зависими от европейските институции, докато накрая се превърна просто в бизнес – и в огромен работодател. А хората, които работят в европейските институции, започват да живеят свой собствен живот, и първо бавно и внимателно, а сетне и все по-настойчиво, натрупват собствен капитал от независимост и се отдалечават от ролята на обикновени слуги на страните-членки, която по презумпция би трябвало да изпълняват. Междувременно започва да се развива, имплицитно и отново постепенно, и европеистката идеология, която аз наричам „европеизъм“ (вж. моя текст „Що е европеизъм?“), която започва да гледа доста по-далеч във времето и пространството и да формулира и пропагандира рамките на бъдещите интеграционни фази. Повратен момент е т.нар. „Доклад на Вернер” от 1970 г., в който между другото за пръв път се появява идеята за обща европейска валута.

Маастрихт ознаменува качествения преход от общност на независими европейски държави към съюз, който стои по-високо от отделните страни и който по тази причина се стреми да получи мандат и да извлече авторитета си от регионите или направо от гражданите на Европа. Това е нов вид обединение, застъпниците на което го разглеждат като победа над разпокъсаността на континента в миналото. Никой обаче не претегля разходите и ползите от него, тъй като a priori се предполага, че разходите са нулеви, а ползите – високи. Това предположение обаче трябва да се провери. Политическите ползи и разходи трудно могат да бъдат определени, тъй като не могат да се измерват пряко; това обаче не означава, че не бива да се опитваме да ги анализираме. Още по-голяма е нуждата от анализ на напълно измеримите икономически активи и пасиви.

Историците съвсем убедително доказват, че фрагментирането на Европа – в сравнение с други велики империи – е основната причина за нейната свобода. Това несъмнено означава, че най-стабилната гаранция за индивидуалната свобода е демократичната национална държава и че в този смисъл тромавото обединение на целия континент, яхнато от една-единствена централна власт, е несъмнена заплаха за тази свобода. Дължа подобен възглед не на последно място и на искреното си убеждение, че съхраняването на националната държава е ключова предпоставка и за съхраняването на либералното и демократично общество.

Маастрихсткият европеизъм е рожба на нелиберално мислене, което за съжаление е характерно не само за социалистите и социалдемократите, но и за християндемократите.

Под предлог, че на заплахата от война е сложен край, че вече е възможно съревнованието с другите континенти, както и под маската на фалшивия интернационализъм, политиците и бюрократите вече са с развързани ръце и могат да пристъпят към осъществяването на амбициозни проекти, след като са се отървали от вътрешнополитическата отчетност и от задължението изобщо да дават сметка някому.

Жозе Мануел Барозу, използва не подобни, а буквално същите думи на 28 септември 2011 г. пред Европейския парламент: „Темпото на нашите усилия не може да се определя от най-бавните страни-членки. Намираме се в ситуация, в която най-бавните наистина са в състояние да задават темпото на всички останали!“ За Барозу това несъмнено означава, че в Лисабонския договор трябва да бъдат внесени още радикални промени – и по-конкретно да се сложи край на принципа на единодушието.
Подобен аргумент е направо смайващ. Страна-членка аргументира националния си суверенитет, а Барозу заявява: „Няма право да блокира действията на останалите, които също имат национален суверенитет. Ако искат да продължат нататък, няма пречки да го направят.“ („Възраждането на Европа – реч за състоянието на Съюза“, Страсбург 2011). Подобен аргумент е почти безумен, и все пак за мен е ужасно сериозен, тъй като Барозу е вторият ми министър-председател след Петер Нечас.
.....
Сърцевината на Европа и единствената гаранция за нейното бъдеще са (и винаги са били) националните държави. Наднационалните и паневропейските институции, и изобщо всички опити Европа да бъде овладяна и управлявана от едно място, са водили до несвобода, потисничество на цели народи, пълно подчинение на по-силния и други подобни явления. Поради това и рано или късно подобни опити са се проваляли.

Авторите на този текст (Европейската конституция, б.м.) , възникнал в началото на обещаващия ХХІ век, знаят добре, че жителите на европейския континент – както въз основа на собствения си опит, така и благодарение на опита на поколения свои предци – ценят факта, че са граждани и имат определени граждански права в рамките на съществуващите национални държави, и следователно няма да одобрят подобен фундаментален и направо „мизесовски“ скок в неизвестното, чиито последствия при това не са достатъчно добре обмислени. На това се дължат и опитите истинското мнение на тези граждани изобщо да не се взима пред вид под предлог, че обикновените хора не са дорасли (а и никога няма да дораснат) да решават подобни велики въпроси, като вместо това трябва да се оставят на водачеството на онзи самозван авангард, който твърди, че отдавна е постигнал необходимата зрелост.

Не мисля, че поведението на такива хора е обусловено от някакъв интелектуален дефект, от неспособността им да си представят различни контексти и обстоятелства, които на пръв поглед – и особено ако не им обърнем достатъчно внимание – са практически невидими. Това поведение се дължи по-скоро на погрешните им впечатления, на изкривената интерпретация на миналото, на пълното неразбиране на ключовите предпоставки за свободата, демокрацията и просперитета. Те за жертви на една „фатална самонадеяност” (по думите на Хайек) – на свойствената за човека и неговия разум гордост и заблуда. Но отношението им се основава и на съвсем земните им (и в този смисъл донякъде понятни) интереси, във вярата им, че могат да се реализират в днешната опасана от бюрокрация паневропейска държава и в многобройните й институции (които, за разлика от националните институции, имат предимството да са доста далеч от истинския граждански контрол).

Превод: Петьо Ангелов