ІV

Най-важното е да се проумеят в дълбочина причините, поради които повечето интелектуалци проявяват склонност към социализма. Първото нещо, което всички несподелящи това пристрастие трябва честно и открито да признаят е, че възгледите на интелектуалците се определят не от користни интереси, нито от злонамерени подбуди, а предимно от честни убеждения. Всъщност е необходимо да се признае, че в общи линии типичният интелектуалец днес е много по-вероятно да стане социалист, ако е ръководен от добра воля и интелигентност, и че на равнището на чисто интелектуалния спор той обикновено е способен по-добре да защити своите убеждения, отколкото повечето от неговите противници от същата социална група. Ако все пак не го считаме за прав, трябва да признаем, че може би интелигентните и добронамерени хора, заемащи ключови позиции в нашето общество, разпространяват идеи, които според нас представляват заплаха за нашата цивилизация, поради искрено заблуждение.2
Нищо не е толкова важно, колкото усилието да се проследят корените на това заблуждение, за да можем да му се противопоставим. Обаче онези, които обикновено се възприемат като представители на съществуващия ред и които са убедени, че схващат опасностите от социализма, са все още твърде далеч от такова разбиране. За тях социалистите -интелектуалци не са нищо друго, освен зловредна клика надути и самонадеяни левичари; те не отчитат реалното им влияние върху обществото, и с цялостното си поведение спрямо тях ги тласкат към още по-силно противопоставяне на съществуващия обществен ред.
Ако трябва да вникнем по-дълбоко в това странно пристрастие, характерно за голяма част от интелектуалците, ще трябва да сме наясно по два въпроса. Първо, те общо взето преценяват всички конкретни проблеми изключително в светлината на определени общи идеи; второ, типичните заблуди на всяка епоха са често следствие от някои действително нови, открити от нея истини, и тези истини представляват погрешно приложение на изводи, доказали полезността си в други области.
Обобщението, до което ще стигнем при задълбочено разглеждане на обективните факти, ще гласи, че ефективното оборване на такива грешки често изисква допълнителен интелектуален напредък, и то в разбирането на въпроси, които са много абстрактни и могат да изглеждат твърде отдалечени от практическите проблеми.
Може би най-характерната отличителна черта на интелектуалеца е, че той оценява новите идеи не по специфичните им достойнства, а според лекотата, с която те се вписват в неговите общи възгледи, в картината за света, която той счита за съвременна или напредничава. И точно чрез въздействието на този фактор върху оформянето на неговите становища по определени въпроси се определя как силата на идеите за добро или зло нараства право пропорционално на тяхната целокупност, абстрактност и дори неяснота. Тъй като интелектуалецът знае твърде малко по отделни въпроси, той приема за свой критерий съвместимостта им с другите му възгледи, и годността им да се съединят в един логичен образ на света. Обаче този подбор от множеството нови идеи, изникващи пред него във всеки момент, създават характерния климат на преценка, господстващия светоглед (Weltanschauung) на периода, който ще бъде благоприятен за възприемането на някои мнения и неблагоприятен за други, и който ще накара интелектуалеца да възприеме охотно едно заключение, а да отхвърли друго, без реално да разбира проблема.
В някои случаи интелектуалецът е наистина по-близо до философа, отколкото до който и да е друг специалист, а философът е нещо повече от принц сред интелектуалците. Макар влиянието му да е още по-отдалечено от практическите дела и съответно може да се проследи по-трудно и по-бавно, отколкото при обикновения интелектуалец, то е еднотипно с това на последния и даже въздейства по-силно. Както у философа, така и у интелектуалеца, се наблюдава един и същ стремеж към преследван по-методично синтез; едно и също възприемане на определени възгледи в зависимост от това дали се вписват в една обща мисловна система, а не дали притежават специфични достойнства; един и същ нагон към логичен мироглед, който и за интелектуалеца, и за философа оформя главната база за приемане или отхвърляне на дадена идея. По тази причина философът вероятно има по-голямо влияние върху интелектуалците, отколкото всеки друг човек на науката. Той повече от всеки друг определя начина, по който интелектуалците изпълняват функцията си на цензори. Общественото влияние на научния специалист започва да си съперничи с това на философа само в случаите, когато той престава да бъде специалист и започва да философства за напредъка в своята област – а това обикновено става едва след като той е бил привлечен в групата на интелектуалците по причини, които нямат нещо общо с известността му в научните среди.
По този начин "климатът на мнение" за всеки период е набор от много общи предварителни представи, чрез които интелектуалецът съди за важността на новите факти и мнения. Тези предварителни представи са главно допълнения към най-забележителните според него аспекти на научните постижения, едно прехвърляне към други области на онова, което му е направило особено силно впечатление в работата на специалистите. Може да се състави дълъг списък от подобни интелектуални модни и нашумели фрази, които в продължение на две или три поколения последователно са владеели мисленето на интелектуалците. Дали е ставало дума за “историческия подход”, или за еволюционната теория, за детерминизма на деветнадесети век, за вярата в решаващото въздействие на околната среда върху наследствените фактори, за теорията на относителността или вярата в силата на подсъзнателното – всяка една от тези общи концепции е била пробен камък, чрез който са се подлагали на проверка новостите в различните области на познанието. Изглежда, че колкото по-малко специфични или точни (или по-малко разбираеми) са тези идеи, толкова по-широко е тяхното влияние. Понякога нещо нищожно, едно мъгляво впечатление, приело тук-там словесен израз, може да упражни силно влияние. В резултат възгледът, че и в социалната сфера разумният контрол и съзнателната организация винаги ще превъзхождат резултатите от спонтанните процеси, които не са направляват от човешкия разум, или че всеки ред, базиран върху предварителен план, трябва да е по-добър от реда, формиран чрез балансиране на противостоящи сили, намери – оказа силно въздействие върху политическото развитие.
Забележимо по- различна е ролята на интелектуалците в изграждането на социални идеали. Тук техните специфични склонности се проявяват в съставяне на мантри от абстракции, в рационализиране и довеждане до крайност на някои амбиции, които се коренят в нормалното общуване между хората. Щом като демокрацията е нещо добро, колкото по-широко се прилагат демократичните принципи, толкова по-добре им изглежда всичко. Най-мощната от всички общи идеи, моделирали политическото развитие в последно време, си остава естествено идеалът за материалното равенство. Характерно е, че той не е сред спонтанно породените морални убеждения, приложени най-напред в отношенията между отделни индивиди, а представлява интелектуална конструкция, зачената първоначално като абстрактно понятие, което в определени случаи е със съмнително значение или приложимост. Независимо от това, тези идеи работят добре като принцип на селекция сред алтернативните течения в социалната политика; те упражняват постоянен натиск върху устройството на социалната дейност, което никой не разбираше ясно. Това, че определена мярка е насочена към постигане на по-голямо равенство, се счита за толкова силна препоръка, че всичко останало губи значение. И тъй като във всеки отделен случай това е единственият аспект, по който диктуващите общественото мнение имат категорично убеждение, идеалът за равенството обуславя социалните промени в много по-голяма степен, отколкото са предполагали неговите застъпници.
Обаче не само моралните идеали действат по този начин. Понякога подходът на интелектуалците към проблемите на социалния ред може да бъде следствие от техния прогрес в чисто научното познание; именно в такива случаи погрешните им възгледи по определен социален въпрос изглеждат защитени от престижа на най-новите им научни постижения. Тогава не е изненадващо, че истинският напредък в науката води до погрешни заключения. Ако от новите обобщения не последват погрешни заключения, то никога няма да има нужда окончателните истини да се подлагат на ревизия. Макар че по правило всяко ново обобщение наследява погрешните последици, които произтичат от възгледи от предишни периоди – и по този начин не води до нова грешка – много е вероятно една нова теория, доколкото нейната стойност се потвърждава от валидни нови заключения, до които е довела, да стане първоизточник на други заключения, чието бъдещо развитие ще докаже, че са били погрешни. Но в такъв случай някое погрешно убеждение може да се появи с целия престиж на съвременното научно познание. И макар че в специалните сфери, за които това убеждение се отнася, то е оборено с научни доказателства, въпреки това може да получи зелена улица от трибунала на интелектуалците и в светлината на идеите, които моделират тяхното мислене в съзвучие с духа на времето. Специалистите, добили по този начин публично признание и широко влияние, няма да бъдат сред заслужилите признанието на своите колеги. Често това ще бъдат хора, считани от експертите за смахнати, лаици, или дори за мошеници, но в очите на обикновените членове на обществото те въпреки всичко ще имат реномето на най-известните представители в своята област.
Твърде малко хора изпитват съмнение, че начинът, по който човекът се е научил през последните сто години да организира природните сили, е допринесъл за оформяне на схващането, че подобен контрол върху обществените сили може да доведе до сходни подобрения в човешките условия на живот. Това убеждение, наред с приложението на инженерни техники и насочването на всички форми на човешката дейност според един-единствен съгласуван план, би трябвало да се окаже толкова успешно в обществото, както е било в безбройните инженерни задачи. Твърде е вероятно подобно заключение да съблазни повечето хора, въодушевени от постиженията на естествените науки. Трябва да се признае, че ще са нужни силни аргументи, за да се парира голямата дързост на такова заключение, и че такива аргументи все още не са подходящо изградени. Не е достатъчно да се изтъкнат слабите страни на отделни предложения, базиращи се на подобен вид разсъждения. Аргументът няма да загуби силата си, докато не бъде убедително показано защо нещо, оказало се толкова успешно при прокарването на нови пътища в много области, не може да се приложи навсякъде, и защо става със сигурност вредно, ако се прилага извън определени граници. Ето една задача, която все още не е решена задоволително, но която ще трябва да намери своето решение, за да бъде преодолян поривът към социализъм.
Това, естествено, е само един от многото случаи, в които е необходимо допълнително интелектуално усилие за отхвърляне на някои зловредни идеи на днешния ден, и в които начинът на поведение и следвания от нас курс на действие се определя от обсъждането на най-абстрактни теми. За деловия човек не е достатъчно да бъде сигурен, изхождайки от цялостното си познание в дадена област, че извлечените от по-общи идеи теории на социализма ще се окажат неприложими. Той може да има абсолютно право да мисли така, но въпреки всичко неговото отрицание ще бъде отхвърлено с всички произтичащи от това тъжни последици, ако не получи подкрепа чрез ефикасно оборване на по-общите, първични идеи (idées mères). Колкото повече точки печели интелектуалецът в общия спор, с толкова по-голяма сигурност дори най-убедителните възражения по специфични въпроси ще бъдат отхвърляни.