УРОКЪТ

 Икономиката приютява повече заблуди от която и да е друга област на човешката мисъл. Това не е случайно. Свойствената на предмета трудност при всички положения би била значителна, но се подсилва хилядократно от един фактор, който не влияе при физиката, математиката или медицината – а именно преднамерената защита на себични интереси. Макар че различните групи хора имат някои общи икономически интереси, всяка група има, както ще видим, и интереси, противоположни на тези на всички други групи. Докато някои политически програми в крайна сметка биха облагодетелствали всички, други биха донесли полза на една група за сметка на всички останали. Групата, която би спечелила от тези програми, бидейки пряко заинтересована, ще се застъпва за тях благовидно и настоятелно. Ще наеме най-добрите умове, които могат да се купят с пари, и те ще посветят цялото си време на защитата на интересите й. И накрая тази група или ще убеди общественото мнение в своята правота, или ще постигне такава бъркотия, че ясното мислене по въпроса да стане почти невъзможно.

Освен неотстъпната защита на собствените интереси има и втора важна причина, която ежедневно ражда нови икономически заблуди. Това е упоритата склонност на човек да вижда само непосредствените последици от дадена политика, или последиците й само за дадена група, и да забравя да се запита какви ще бъдат дългосрочните последици на тази политика не само за дадената група, а и за всички останали. С други думи, тази заблуда се състои в пренебрегване на вторичните резултати.

И тук е цялата разлика между добро и лошо икономическо мислене. Лошият икономист вижда само това, което веднага се набива в очи; добрият икономист гледа и отвъд него. Лошият икономист вижда само преките последици от предложената стратегия; добрият икономист проучва и по-дълготрайните и непреки последици. Лошият икономист вижда само как дадена политика се е отразила или ще се отрази върху една отделна група; добрият икономист се пита как ще се отрази въпросната политика върху всички групи.

Тази разлика може да изглежда очевидна. Предупреждението, че трябва да се изследват всички последици от дадена политика за всички хора, може да изглежда елементарно. Та нима всеки в личния си живот не знае, че съществуват всевъзможни наслади, които за момента са чудесни, но в крайна сметка се оказват злополучни? Не знае ли всяко момченце, че ако преяде бонбони, ще му стане лошо? Не знае ли човекът, който се напива, че на сутринта ще се събуди с гадене и ужасно главоболие? Не знае ли алкохоликът, че си съсипва черния дроб и си скъсява живота? Не знае ли донжуанът, че се излага на риск от какво ли не – от изнудване до болести? И накрая, за да се върнем към икономиката, макар и все още в личен план – не осъзнават ли безделниците и прахосниците дори и в най-приятните си мигове, че са поели към бъдеще, изпълнено с дългове и нищета?

Но щом стъпим в полето на обществената икономика, тези елементарни истини се пренебрегват. Хора, които днес минават за блестящи икономисти, осъждат спестяването и препоръчват прахосничество в национален мащаб като спасителна икономическа мярка; и когато някой им напомни какви ще бъдат последиците от тази политика в дългосрочен план, те отговарят насмешливо, както би отвърнал синът-прахосник на бащиното предупреждение: „В дългосрочен план всички ще сме мъртви[1]”. И такива плитки остроумия се приемат за унищожителни епиграми и най-дълбока мъдрост.

Но трагедията е, че, напротив, ние вече понасяме дългосрочните последици от политиката на далечното или близкото минало. Днешният ден вече е онзи утрешен ден, който лошият икономист вчера настояваше да забравим. Дългосрочните последици от някои икономически програми могат да проличат след няколко месеца. Други могат да не проличат няколко години. Трети могат да не проличат десетилетия. Но при всички случаи тези дългосрочни последици се съдържат в програмата така, както пиленцето се съдържа в яйцето или растението – в семето.

От тази гледна точка цялата икономика може да се сведе до един урок, а този урок – до едно изречение. Ключът към икономиката се състои в това да се виждат не само непосредствените, а и дългосрочните резултати от всяко действие или политическа програма; да се следят последиците от тази политика не само за една група, а за всички групи.

Девет десети от икономическите заблуди, които причиняват такива ужасни вреди в съвременния свят, са резултат от пренебрегване на този урок. Всички те произлизат от две централни заблуди: 1) да се обръща внимание само на непосредствените последици от дадено действие или предложение; или 2) да се обръща внимание на последиците само за определена група за сметка на останалите групи.

Без съмнение е възможна и обратната грешка. Когато разглеждаме дадена политика, не трябва да се съсредоточаваме само върху дългосрочните й последици за цялото общество. Това е грешката, която често се допуска от класическите икономисти. Тя води до известно коравосърдечие към съдбата на групите, пострадали в дадения момент от някаква политическа програма или насока на развитие, която в дългосрочен план се оказва благотворна.

Но днес сравнително малко хора (предимно професионални икономисти) правят тази грешка. Днес най-честата заблуда, която изниква непрекъснато в почти всеки разговор на икономическа тема, грешката на хиляди политически речи, централният софизъм на „новата” икономика, е да се вземат предвид само краткосрочните последствия от политическите програми за определени групи и да се пренебрегват или омаловажават дългосрочните последствия за обществото като цяло. „Новите икономисти” се хвалят, че това е голям, почти революционен напредък спрямо методите на „класическите” или „ортодоксални” икономисти, защото се вземат под внимание краткосрочните последици, които „класиците” често пренебрегват. Но „новите” икономисти, забравяйки или пренебрегвайки дългосрочните последици, правят далеч по-сериозна грешка. Те не виждат гората в своето обстойно и щателно изследване на избрани дървета. Техните методи и изводи често са дълбоко реакционни. Те понякога се изненадват, когато се оказват в съгласие с меркантилизма от ХVІІ век, но всъщност изпадат (или щяха да изпаднат, ако не бяха толкова непоследователни) във всички древни грешки, от които класическите икономисти ни бяха отървали веднъж и, надявахме се, завинаги.

Често се отбелязва със съжаление, че лошите икономисти представят своите грешки пред обществеността по-добре, отколкото добрите икономисти представят своите истини; че понякога икономическите глупости на демагозите звучат по-правдоподобно от трибуната, отколкото опитите на честните хора да покажат грешките им. Причината е, че демагозите и лошите икономисти представят полуистини. Те говорят само за непосредствените последици на някаква предложена политическа програма или за последиците й за една отделна група. В тези рамки те често имат право. Тогава в отговор трябва да се покаже, че предложената програма има също и дългосрочни, по-нежелани последици, или че ще облагодетелства една група само за сметка на всички други групи. Отговорът се състои в допълване и поправяне на полуистината с другата половина от истината.

Но разглеждането на всички важни последици на предложената програма за цялото общество често изисква дълга, сложна и досадна верига от разсъждения. Повечето слушатели се затрудняват да следват разсъжденията и скоро се отегчават и губят интерес. Лошите икономисти рационализират тази умствена немощ и мързел, като уверяват слушателя, че той няма нужда дори да се опитва да следва разсъждението или да го оценява по достойнство, защото то е само „класицизъм”, „развързване на ръцете (laissez-faire)”, „защита на капитализма” или каквато друга дума им се стори достатъчно обидна.

Описахме урока и заблудите, които стоят срещу него, с общи понятия. Но урокът няма да бъде истински възприет и заблудите ще останат неразпознати, ако не илюстрираме и едното, и другото, с примери. Чрез тези примери можем да се придвижим от най-елементарните проблеми в икономиката до най-сложните и най-трудни. Чрез тях можем да се научим да разпознаваме и избягваме първо най-грубите и лесно различими заблуди, а после и някои от най-изтънчените и неуловимите. Това е задачата, към която ще пристъпим сега.

[1] Изразът принадлежи на английския икономист лорд Джон Мейнард Кейнс (1883-1946), основоположник на кейнсианската икономическа школа, която проповядва намеса на държавата в икономиката, за да бъдат премахнати отрицателните пазарни ефекти, Б.р.