Социална справедливост

Поне в едно отношение съвременните пропагандатори на благоденствието са по-добри от повечето стари школи на социалистите и реформаторите. Те вече не подчертават понятие за социална справедливост, с чиито произволни предписания хората трябва да се съобразяват, независимо от това колко бедствено е положението им. Те възприемат утилитарната гледна точка. Не се противопоставят на принципа, че единственият стандарт за оценяване на дадена социална система е анализът на способността ѝ да осъществи целите на действащия човек.
Само че щом се заемат с изследване на пазарната икономика, те забравят добрите си намерения и започват да се позовават на куп метафизични принципи и да осъждат пазарната икономика в аванс, само защото тя не им съответства. Те прокарват през задната вратичка идеята за абсолютен морален стандарт, който не са успели да прекарат през главния вход. В търсене на лек срещу бедността, неравенството и несигурността те стъпка по стъпка се обръщат към заблудите на старите школи на социализма и интервенционизма. Оплитат се все повече в противоречия и абсурди и накрая нямат друг избор, освен да се заловят за сламката, която са се опитали да използват всички по-ранни „неортодоксални“ реформатори – висшата мъдрост на съвършените управници. Работата им винаги приключва с държавата, правителството, обществото или други хитри синоними за свръхчовешкия диктатор.
Школата на благоденствието, най-вече германските кабинетни социалисти и техните привърженици, американските институционалисти, са публикували хиляди томове с подробно документирана информация за незадоволителни условия. По тяхно мнение събраните материали ясно илюстрират недостатъците на капитализма. Всъщност те илюстрират единствено факта, че човешките нужди са на практика неограничени и че има огромно поле за бъдещи подобрения. Те със сигурност не доказват нито едно от твърденията на доктрината за благоденствието.
Няма нужда да ни се напомня, че по-голямо количество стоки ще бъде добре дошло за всички хора. Остава обаче въпросът дали има друго средство за постигане на по-голямо количество стоки, освен увеличаването на производителността на човешките усилия чрез инвестирането на допълнителен капитал. Всички приказки на пропагандаторите на благоденствието целят едно-единствено нещо – а именно да замъглят този единствен важен момент. Докато натрупването на допълнителен капитал е незаменимо средство за всеки по-нататъшен икономически прогрес, тези хора говорят за „прекалено спестяване“ и „прекалено инвестиране“, за необходимостта да се харчи повече и да се ограничава производството. Така те стават носители на стагнацията, проповядващи философия на упадъка и социалната дезинтеграция. Едно общество, уредено по техния модел, за някои хора може и да изглежда справедливо от гледната точка на произволните стандарти за социална справедливост. Но то със сигурност ще бъде общество, чиито членове непрекъснато ще обедняват.
Повече от век общественото мнение в западните страни е заблудено от идеята, че има такова нещо като „социален въпрос“ или „проблем с труда“. Значението на тези изрази предполага, че самото съществуване на капитализма ощетява жизнените интереси на масите, и особено тези на работниците и дребните фермери. Съхраняването на тази очевидно несправедлива система не може да се толерира и радикалните реформи са неизбежни.
Истината е, че капитализмът не само е увеличил населението, но същевременно е подобрил жизнения стандарт на хората до безпрецедентни равнища. Нито икономическата мисъл, нито историческият опит могат да посочат, че друга социална система може да е също толкова благотворна за масите, колкото е капитализмът. Резултатите говорят сами. Пазарната икономика няма нужда от апологети и пропагандатори: за нея важат думите от епитафията на сър Кристофър Рен в катедралата „Св. Павел“: „Ако искаш да видиш неговия паметник, просто се огледай“.