Собствеността

Човекът може да живее и да задоволява нуждите си единствено чрез постоянна асимилация или присвояване, с други думи чрез постоянно прилагане на способностите си над природните ресурси, чрез труд. Оттук произтича Собствеността.
Той може също да живее и да задоволява нуждите си, като усвоява и си присвоява плодовете от труда на себеподобните си. Това е Ограбване.
Но трудът сам по себе си е тегоба, а тъй като човекът по природа бяга от тегобите, следва - и историята го доказва - че навсякъде, където ограбването изисква по-малко усилия от труда, то преобладава и никаква религия или морал не е в състояние да го спре.
Кога спира ограбването? Когато се окаже по-скъпо и по-опасно от труда.
Ясно е, че законът трябва да има за цел да противодейства с могъщите средства на колективните сили срещу тази пагубна тенденция, че трябва да вземе страната на собствеността и да наказва Ограбването.
Но Законът обикновено е създаден от човек или от класа, състояща се от хора. И тъй като законът не може да действа без санкция, без подкрепата на доминираща сила, няма как той да не повери тази сила в ръцете на онези, които създават законите.
Това неизбежно явление, съчетано с пагубната склонност, която човек носи в сърцето си, обяснява почти всеобщото опорочаване на Закона. Ясно е защо, вместо да бъде пречка пред несправедливостта, той се превръща в най-непобедимият инструмент на несправедливостта. Ясно е защо, в зависимост от силата, с която разполага законодателят, законът руши в негова полза и в различна степен Личността на другите чрез робство, Свободата – чрез потисничество, Собствеността – чрез ограбване.

По силата на своята природа, хората реагират срещу беззаконието, ако са негови жертви. Когато Ограбването е организирано от Закона, в полза на класите, които създават законите, всички ограбвани класи се стремят, чрез мирни или революционни средства, да участват по някакъв начин в изковаването на Законите. В зависимост от равнището на образованието си, тези класи могат да си поставят две различни цели, стремейки се да извоюват политически права: или да сложат край на законното ограбване, или да участват в него.
Горко им, три пъти горко на държавите, където стремежът за участие в законното ограбване владее масите, щом на свой ред вземат законодателна власт!
До този момент законното ограбване се е извършвало от малък брой хора над голям брой хора – така е при народите, където законодателното право е съсредоточено в ръцете на шепа хора. Но щом то стане всеобщо, възниква стремеж към равновесие във всеобщото ограбване. Вместо да се отстрани несправедливостта в обществото, тя се възцарява напълно. Щом онеправданите класи си извоюват политически права, първата мисъл, която ги спохожда, не е да сложат край на ограбването (това предполага просветеност, каквато те нямат), а да организират репресивна система срещу другите класи, която се обръща и срещу самите тях. Излиза, че е необходимо преди да се възцари справедливост, над всички да се стовари безпощадно наказание, над едните заради безчестието им, а над другите – заради тяхното невежество.

И така, в обществото не може да настъпи по-голяма промяна, нито по-голяма злина от това Законът да се превърне в инструмент за ограбване. Какви са последиците от подобно сътресение? Ще са нужни томове, за да ги опишем изцяло. Нека се задоволим да посочим най-ярките.
Първата е, че хората губят представа за справедливост и несправедливост.
Никое общество не може да съществува, ако Законите не се зачитат поне в някаква степен; но най-сигурният начин законите да бъдат зачитани, е да вдъхват респект. Когато Законът и Моралът си противоречат, гражданитът се изправя пред жестокия избор или да се откаже от представата си за Морал, или да престане да спазва Закона. Тъй като двете злини са еднакво големи, трудно е да бъде избрана една от тях.
Самата същност на Закона е да възцарява справедливост, затова в представата на масите Закон и Справедливост са едно и също нещо. Всички ние проявяваме силна склонност да приемаме законното за справедливо. Затова мнозина възприемат заблудата, че справедливостта произтича от закона. Следователно е достатъчно законът да нареди и утвърди ограбването, за да стане то справедливо и свещено в съзнанието на мнозина. Робството, ограниченията и монополът намират защитници не само сред онези, които се възползват от тях, но и сред онези, които са техни жертви.

Опитайте се да изкажете съмнения към нравствеността на тези институции. Ще ви отвърнат: “Вие сте опасен новатор, утопист, теоретик, вие отричате законите и рушите основата, на която е изградено обществото”. Дали изнасяте лекция по морал или по политическа икономия? Ще се намерят официални органи, които ще изразят пред управляващите следното пожелание:

“Нека науката занапред да се преподава не само от гледната точка на Свободната търговия (на Свободата, Собствеността, Справедливостта), както беше досега, но също и преди всичко от гледната точка на фактите и на законодателството (противоположна на Свободата, Собствеността и Справедливостта), което регулира френската индустрия.
“Нека в университетските катедри, финансирани от държавния бюджет, преподавателят да се въздържа стриктно от най-малкото посегателство към респекта, дължим на действащите закони” /1/, и т.н.”

Излиза, че ако има закон, който да санкционира под някаква форма робството или монопола, потисничеството или ограбването, той дори не бива да бъде споменаван: как би могло да се говори за него, без да се урони вдъхваният от него респект? Освен това ще трябва да се преподава морал и политическа икономия от гледна точка на този закон, с други думи с презумпцията, че той е справедлив само, защото е закон.
Друга последица от това плачевно опорочаване на закона е, че политическите страсти и боричкания, както и политиката като цяло, придобиват прекомерно голямо значение.
Мога да докажа това твърдение по хиляди начини. Но ще се огранича да приведа само един пример и да го свържа с тема, която напоследък занимава всички: общото избирателно право.

Превод: Калина Любомирова