ПРАКСЕОЛОГИЯ (НАУКАТА ЗА ЧОВЕШКОТО ДЕЙСТВИЕ)

Човешкото действие е целенасочено поведение. С други думи, действието е воля, въплътена в работа и превърната в средство; то се стреми към определени цели и е смисленият отговор на индивида спрямо стимулите и условията на средата; то е съзнателната адаптация на човека към състоянието на вселената, което определя неговото съществуване.

Човекът никога не може да схване нещо, което не е нито действие, нито не-действие. Няма история на действието; няма еволюция, която да доведе от не-действие до действие; няма преходни стадии между действие и не-действие. Съществуват само действие и не-действие. И за всяко конкретно действие напълно валидно е само онова, което е определено съгласно категориите с оглед на действието изобщо.

Праксеологията не се интересува от крайните цели на действието. Нейните открития са валидни за всякакви видове действия, независимо от техните цели. Тя е наука за средствата, а не за целите.

всяко действие цели постигането на състояние на нещата, което удовлетворява действащото лице повече от онова, до което би се стигнало при липса на действие. В този смисъл всяко действие трябва да бъде смятано за егоистично

В ежедневния език наричаме „щастлив“ човек, който е успял да постигне целите си. По-адекватно описание на неговото състояние би било да кажем, че е по-щастлив от преди. Това обаче не може да послужи като възражение срещу израз, който определя човешкото действие като стремеж към щастие.

Действието не се изразява единствено в предпочитания. Човек изразява предпочитания и в ситуации, при които обекти или събития са неизбежни или се смятат за такива – някой може да предпочете слънцето пред дъжда и да иска то да разпръсне облаците. Ако само иска и се надява, той не влияе активно върху хода на събитията и върху собствената си съдба. Но действащият човек избира, определя и се опитва да постигне дадена цел. От две неща, които не може да притежава едновременно, той избира едното и се отказва от другото. Следователно действието винаги предполага едновременно и взимане, и отказ.

За да бъде подтикнат един човек към действие, неудобството и представата за по-удовлетворително състояние не са достатъчни. Необходимо е и трето условие: очакване, че целенасоченото поведение има силата да отстрани или поне да облекчи изпитваното неудобство. При отсъствие на това условие никое действие не е постижимо. Човек трябва да отстъпи пред неизбежното. Трябва да се подчини на съдбата.

Човешкото действие е едно от средствата за предизвикване на промяна.

Човекът е в състояние да действа, тъй като има способността да открива причинно-следствени връзки, които определят промяната и събитията във вселената. Действието изисква и предполага категорията „причинност“. Само човек, който вижда света в светлината на причинността, може да действа.

Мисленето и действието са специфични за човека характеристики. Те са отличителна черта на всички човешки същества. Те, освен принадлежността към биологичния вид homo sapiens, са характерен белег за човека като човек. Праксеологията няма за цел да изследва връзката между мисленето и действието. За праксеологията е достатъчно да установи факта, че има само една логика, разбираема за човешкия ум, и че има само един начин на действие, който е човешки и е разбираем за човешкия ум.

Човекът трябва да обмисля всички проблеми – чак до точката, отвъд която разумът му не може да премине. Той никога не бива да приема решения, прилагани от предишните поколения; трябва винаги да поставя под въпрос всяка теория и всяка теорема, не бива никога да се отпуска в стремежа си да отстрани заблудите и да постигне възможно най-доброто познание за нещата. Трябва да се бори с грешките, като демаскира лъжливите учения и излага истината.

Човекът може да греши. Ако грешката е характерна черта на психическото заболяване, то всички би трябвало да сме психически болни.

Праксеологията започва своите дирения колкото от действията на индивида, толкова и от индивидуалното действие. Тя не се занимава най-общо с човешкото действие като такова, а с конкретни действия, извършени от определен човек на тази и тази дата, на еди-кое си място.

Праксеологията пита: какво се случва при действието? Какво искаме да кажем с думите, че един индивид на определено място в определено време, днес, тук, когато и да е и където и да е, действа? Какво се случва, ако той избере едно и отхвърли друго? Изборът винаги представлява решение между различни възможности, достъпни за избиращия индивид.

Праксеологията, подобно на историческите науки за човешкото действие, се занимава с целенасоченото човешко действие. Когато споменава цели, тя има пред вид целите, към които се стреми действащият човек. Когато говори за значение, тя предполага значението, което действащите хора приписват на своите действия.
Праксеологията и историята са проявления на човешкия ум и като такива се определят от интелектуалните способности на смъртните хора. Праксеологията и историята не претендират да знаят каквото и да е за намеренията на някакъв абсолютен и обективен ум, за обективно значение, присъщо на хода на събитията и на историческата еволюция, и за плановете, които Бог, Природата, Вселенският разум или Съдбата се опитват да осъществят, насочвайки вселената и човешките дела. Те нямат нищо общо с онова, което наричаме философия или история.

Всяко действие има два аспекта. От една страна то е частично действие в рамката на простиращото се в бъдеще действие, постигане на частица от целите, заложени пред по-дългосрочно действие. От друга страна самото то е единно цяло с оглед на действията, които се целят чрез извършване на собствените му части.
Единствено от обхвата на проекта, за който целенасоченият човек мисли в момента, зависи дали ще изведем на преден план дългосрочното или непосредственото действие.

Праксеологията е човешка в двояк смисъл. Човешка е, тъй като претендира, че нейните теореми са универсално валидни за всяко човешко действие в рамките на област, определена точно чрез набор от предположения. Още по-човешка е обаче, тъй като се интересува единствено от човешкото действие и не се стреми да знае каквото и да е за извънчовешкото – било то под или над човека.

Обхватът на праксеологията е обяснението на категорията „човешко действие”. Човешкото действие е проява на ума и в този смисъл праксеологията може да се нарече духовна наука (Geisteswissenschaft).

Праксеологическите категории и концепции са създадени за разбирането на човешкото действие. Те започват да стават противоречиви и безсмислени, ако се опитаме да ги приложим към условия, различни от тези на човешкия живот.

Науките за човешкото действие се различават радикално от естествените науки. Обектът от реалността, който е предмет на праксеологията, а именно човешкото действие, произлиза от същия източник, от който и човешкият разум. Действието и разумът са сродни и хомогенни, и дори могат да бъдат приети за два аспекта на едно и също нещо.

Подобно на логиката и математиката, праксеологичното знание е вътре в нас; то не идва отвън.

Праксеологичното познание е концептуално познание. То засяга необходимото в човешкото действие. То е познание за универсалии и категории. Историческото познание засяга уникалното и индивидуалното във всяко събитие или клас от събития. То първо анализира всеки обект на своите проучвания с помощта на умствените инструменти, предлагани от всички други науки. След като извърши тази подготвителна работа, то се изправя пред своя специфичен проблем: изясняването на уникалните и индивидуалните характеристики на случая с помощта на разбирането.

Изходната точка на праксеологията не е произволен набор от аксиоми и подбор на методи за действие, а разсъждение относно същността на действието. Няма действие, в което праксеологическите категории да не се проявяват пълно и съвършено. Няма мислим начин на действие, в който средствата и целите или цената и стъпките да не са ясно отличени и точно отделени едни от други. Няма нещо, което само приблизително или непълно да отговаря на икономическата категория за размяна. Или има размяна, или няма, а при всяка размяна всички общи теореми относно размяната са валидни с пълната си сила и с всичките си последствия. Няма преход от размяна към липса на размяна, или от пряка размяна към непряка. Не е възможен опит, който да противоречи на тези твърдения.

Няма съмнение, че в сферата на човешкото действие социалните групи реално съществуват. Никой няма да дръзне да отрече, че народите, държавите, общините, партиите, религиозните общности са все реални фактори, определящи хода на човешките събития. Методологическият индивидуализъм не само не оспорва значението на такива колективни цялости, но и смята тяхното описание, анализа на тяхното възникване и изчезване, на изменчивите им структури и действия за една от основните си задачи, като при това избира единствения метод, който може удовлетворително да реши този проблем.