Монолог на Кира Аргунова

Ние, живите Този роман е публикуван за пръв път през 1936 г. и повторно през 1959 г. Темата му е: индивидът срещу държавата; върховната ценност на човешкия живот и злото на тоталитарната държава, която претендира за правото да го жертва. Действието се развива в съветска Русия. Откъсът, който следва, е от монолога на Кира Аргунова към Андрей Таганов при следния контекст: Кира е поддържала любовна връзка с Андрей, за да се сдобие с пари, с които да спаси живота на Лев Коваленски, мъжът, когото обича; Андрей, млад комунист, идеалист, дълбоко влюбен в нея, започва да открива значението на личните ценности, когато при арестуването на Лев за политическо престъпление научава истината за връзката на Кира с всеки от тях.   - Не знаеше, да. Но бе толкова просто и обикновено. Иди в бордеите и мазетата, обитавани от хората в червените ти градове и там ще видиш същото. Той само искаше да живее. Според теб всичко, което диша, може да живее. Знам, че мислиш различно. Но точно той можеше да оцелее, сред повечето, за които няма надежда. Лекарят каза, че Лео ще умре, ако не замине за място с чист въздух, ако няма силна храна. Аз го обичам, ти знаеш какво означават тези думи, нали? Той не се нуждаеше от много – единствено почивка, чист въздух и добра храна. Но твоята държава му отказа. Ние молихме, молихме покорно. Знаеш ли какъв беше отговорът? Един лекар ми заяви, че има стотици в списъка на чакащите за живот. … Искам напълно да разбереш, никой друг не разбира. Никой не го вижда, само аз, но не мога нищо да направя. Аз го виждам, искам и ти да го видиш. Има стотици, хиляди, милиони стомаси, глави, крака, езици, души. Няма значение дали съществуват в съгласие заедно. Помисли – това са милиони от човешка плът. Те са регистрирани и преброени, като консерви в магазин. Питам се дали са регистрирани като бройка хора, или на килограм. Те имаха право на живот, но не и Лео. Той е само един от тях, едно камъче. За теб всички камъни са част от каменния паваж. За теб и диамантите са безполезни, защото блестят ярко на слънцето, пречат на зрението и на марша на копитата към пролетарското бъдеще. Улиците, обаче, не се павират с диаманти. За тях в света има друга употреба, но ти не я знаеш. Ето защо ти го осъди на смърт, както и други като него, на екзекуция без взвод за разстрел. Отидох при един голям комисар. Той ми заяви, че стотици хиляди работници са загинали в гражданската война, защо един аристократ да не умре пред олтара на Съюза на съветските социалистически републики? Но не ти трябва да отговориш на този въпрос. Благодарна съм на комисаря, задето ми разреши да извърша това, което извърших. Не го мразя, ти трябва да го мразиш. Това, което ти сторих, той пръв ти го стори! … Тук е отговорът. Защо един аристократ да не умре пред олтара на Съюза на съветските социалистически републики? Това не го разбираш, нали? Ти и великият ти комисар, както и милиони други, като теб и него, които родихте в света този въпрос и неговия отговор. Въпросът и отговорът са голям дар, за който ти беше платено. Аз ти платих, аз ти отговорих. Заради всички страдания, които вие, другарите, причинихте на живия живот. Харесва ли ти, другарю Андрей Таганов, член на Всесъюзната комунистическа партия? Ти ме учеше, че живота ми е нищо в сравнение с Държавата, но сега боли ли те? Аз те изпратих право в ада и сега ще проповядваш ли, че животът на единицата няма никакво значение? … Ти обичаше една жена, а тя захвърли любовта ти в канализацията. Но нали пролетариите произведоха миналия месец хиляда тона въглища в Донбаския минен басейн? Имаше два олтара, и сега внезапно на единия седна блудница, а на другия – гражданина Морозов. Но нали пролетарската държава изнесе тридесет и пет хиляди тона пшеница миналия месец? Животът ти вече няма никаква опора. Но нали страната на работниците и селяните построи нова електроцентрала на Волга? Защо не се усмихваш, не се радваш, не пееш химни за трудещите се от Колектива? Нали този Колектив съществува? Иди, стани част от него! Или нещо друго ти се случи? Да не би да имаш лична мъка в частния ти живот, мъка, която би трябвало да е отдавна мъртва, изчезнала заедно със стария свят? Има ли нещо по-велико, ти и другарите ти често употребявате тази дума, за което да живееш, другарю Таганов? … Виж ме! Добре ме огледай! Родих се, зная, че съм жива, зная какво искам. Знаеш ли какво е живо в мен? Защо съм жива? Защото имам стомах, ям и храносмилам? Защото дишам, работя и произвеждам още храна за храносмилане? Или защото знам какво искам и това познание, което иска, е самият живот? Кой в тази прокълната вселена има право да ми каже да живея за друго, а не заради това, което искам? Кой може да ми отговори в човешки звуци, поради човешки причини? Вие обаче ни казвате какво да желаем, появихте се като тържествена армия, за да дадете нов живот на хората. Вие изтръгнахте живота им, за който нищо не знаехте, заедно с вътрешностите им. Заповядахте им как да живеят. Отнехте им всеки час, всяка минута, всеки нерв и мисъл от най-съкровената част на душите им, и им заповядахте как да живеят. Забранихте живота на живите. Затворихте ни в желязно мазе, заключихте вратата, лишихте ни от въздух, без да дишаме и кръвоносните съдове на душите ни избухнаха! После ни гледате и се чудите какво се е случило. Затова сега – гледай! Всички, които имате очи – гледайте!  Превод: Огнян Дъскарев