Значението на „laissez-faire“

През ХVІІІ век във Франция репликата „laissez faire, laissez passer“ е формулата, около която някои от защитниците на каузата на свободата изграждат програмата си. Целта им е установяване на свободно пазарно общество. За постигането на тази цел те искат отмяната на всички закони, които пречат на по-старателните и ефикасни хора да се справят по-добре от недотам старателните и ефикасните си конкуренти и ограничават подвижността на стоките и хората. Тъкмо това е било значението на тази известна максима. Но в нашето време на страстен копнеж по правителствено всемогъщество формулата „laissez-faire“ е непопулярна. Общественото мнение я смята за проява на порочност и крайно невежество.

Според интервенционистите алтернативата е „автоматични сили“ или „съзнателно планиране“[1]. Според тях е очевидно, че да се разчита на автоматични процеси си е чиста глупост. Нито един разумен човек не може да препоръчва сериозно да не се прави нищо и нещата да се оставят такива, каквито са, без намеса на целенасочено действие. Един план, по силата на самия факт, че представлява целенасочено действие, е несравнимо по-добър от липсата на всякакъв план. Следователно „laissez-faire“ означава: нека злото царува вечно, не се опитвайте да подобрите съдбата на човека чрез разумно действие.

Това е напълно подвеждащо. Аргументът в полза на планирането е изведен от недопустимата интерпретация на една метафора. Единственото му основание са значенията на термина „автоматичен“, който в метафоричен смисъл се използва за описанието на пазарния процес. Автоматичен, казва Оксфордският речник, означава „несъзнателен, неинтелигентен, механичен“. Речникът „Уебстър“ го определя като „неподлежащ на волеви контрол, изпълняван без активна мисъл, без съзнателно намерение или насока“. Какъв триумф за привърженика на планирането е да изиграе този коз! Истината обаче е, че алтернативата не е между мъртъв механизъм или скован автоматизъм от една страна и съзнателно планиране от друга. Алтернативата не е да се планира или да не се планира. Въпросът е: кой планира? Дали всеки член на обществото трябва да планира за себе си, или добронамереното правителство трябва да планира вместо всички ни? Въпросът не е автоматизъм срещу съзнателно действие, а автономното действие на всеки отделен индивид срещу изключителното действие на правителството. С други думи, свободата срещу правителственото всемогъщество.

„Laissez faire“ не означава свобода за бездушни, механични сили, а свобода за всеки индивид да решава как иска да си сътрудничи с другите в условията на социално разделение на труда, свобода за потребителите да определят какво трябва да произвеждат предприемачите. Планирането означава, че единствено правителството може да решава и да налага решенията си с помощта на апарата за принуда.

В условията на laissez faire, казва плановикът, се произвеждат не онези стоки, от които хората „наистина“ имат нужда, а онези, от чиято продажба се очакват най-високи печалби. Целта на планирането е да насочи производството към удовлетворяването на „истинските“ нужди. Кой обаче трябва да реши какви са тези „истински“ нужди?

Така например професор Харолд Ласки, бившият председател на Лейбъристката партия във Великобритания, би определил като цел на планираното насочване на инвестициите „спестяванията на инвеститорите да се използват за построяването на домове, а не на кина“[2]. Няма значение дали сме съгласни с мнението на професора, че по-хубавите къщи са по-важни от филмите. Факт е обаче, че потребителите, като са похарчили част от парите си, за да ходят на кино, са направили различен избор. Ако британските маси, същите тези хора, чиито гласове са докарали лейбъристите на власт, решаха да спрат да ходят на кино и да харчат повече за комфортни къщи и апартаменти, стремящият се към печалба бизнес щеше да бъде принуден да инвестира повече в строеж на жилища и не толкова в производството на скъпи филми. Желанието на господин Ласки е да предизвика желанията на потребителите и да замени тяхната воля със своята собствена. Иска да премахне демокрацията на пазара и да установи абсолютната власт на производствения цар. Може би смята, че от някаква висша гледна точка е прав, че като някакъв вид свръхчовек той е бил призван да наложи собствените си оценки над тези на масите от по-низши хора. Но в такъв случай поне трябваше да има доблестта да го каже в прав текст.

Цялата тази страстна възхвала на невероятните действия на правителството е лоша дегизировка за самообожествяването на отделния интервенционист. Великият бог на Държавата е велик бог именно защото се очаква да прави точно това, което отделният привърженик на интервенционизма иска да види осъществено. Стойностен е само този план, който отделният плановик одобрява напълно. Всички други планове са просто фалшиви. Като говори за план, авторът на някоя книга за ползите от планирането има пред вид, разбира се, единствено своя собствен план. Той не взима пред вид възможността планът, осъществен от правителството, да се отличава от неговия. Различните плановици постигат съгласие единствено когато трябва да отхвърлят системата laissez faire, т.е. възможността индивидите да избират и действат. Няма никакво съгласие помежду им относно това кой план трябва да бъде приет. На всяко разкриване на явните и неоспорими недостатъци на интервенционистките политики защитниците на интервенционизма реагират по един и същи начин: пороците, казват те, били резултат от опорочен интервенционизъм; техният всъщност бил добър, а не лош. А добрият интервенционизъм, естествено, е личното творение на конкретния професор.

„Laissez faire“ означава: оставете обикновения човек да избира и действа и не го насилвайте да се подчинява на някакъв диктатор.

 

 

[1] Срв. A. H. Hansen, “Social Planning for Tomorrow,” in The United States after the War (Cornell University Lectures, Ithaca, 1945), стр. 32-33.

[2] Интервюто на Ласки е отпечатано под заглавието „Революция по взаимно съгласие“ в списание „Talks“ Х, 10, October 1945, 7.