ЗАКОНЪТ И КОНСТИТУЦИЯТА

Тясно свързан с въпросите за обхвата на държавата е почитаният либертариански принцип за властта на закона. В своята най-проста форма този принцип означава, че трябва да бъдем управлявани по всеобщо приложими закони, не чрез произволните решения на владетели – “управление на закони, а не на хора,” както заявява Декларацията за Правата на Масачузетс от 1780.
В Конституция на свободата Фридрих Хайек разглежда подробно властта на закона. Той излага три страни на този принцип: Законите трябва да бъдат общи и абстрактни, не предназначени да изискват конкретни действия от гражданите; трябва да бъдат известни и сигурни, така че гражданите предварително да знаят дали техните действия са съобразени със закона; и трябва да важат еднакво за всички хора.
Тези принципи имат важни приложения.
• Законите трябва да важат за всички, включително за управителите.
• Никой не е над закона.
• За да се предпазим от съсредоточаването на произволна власт, властта трябва да бъде разделена.
• Необходима е независима съдебна власт, за да осигури справедливото налагане на законите.
• Тези, които налагат закона, трябва да нямат право на лично усмотрение, защото личната власт е самото зло, което управлението на закона е предназначено да предотвратява.
Закон, направен от съдиите
В нашия съвременен език има объркване относно значението на думата “закон.” Ние обикновено мислим, че законът е нещо написано от Конгреса или от щатското законодателно събрание. Но всъщност законът е много по-древен от кое да е законодателно събрание. Както Хайек отбелязва, “само спазването на общите правила прави възможно мирното съществуване на индивидите в обществото.” Тези правила са законът, който първоначално се е развил чрез процеса на решаване на спорове. Законите не са били положени предварително от законодател или законодателно събрание; те са били изграждани един по един, с решаването на всеки отделен спор. Всяко ново решение е помагало да се очертават правата, които хората имат, особено по отношение на това как могат да използват собствеността и как да се тълкуват и налагат договорите.
Еволюцията на закона по този начин е започнала преди писаната история, но тя е най-известна във формата на Римското право, особено Юстиниановия Кодекс (или Corpus Juris Civilis), който все още е в основата на континенталното европейско право, и на Английското общо право, което е продължило да се развива в Съединените Щати и в другите бивши английски колонии. Систематизирането на правото, например Единния търговски кодекс, обикновено отразява някакъв опит да се съберат и изложат на едно място решенията, които съдиите и съдебните състави са взели в десетки хиляди случаи, и условията на договорите в развиващите области на икономиката. Американският Институт по право, една частна организация, редовно препоръчва на законодателните събрания поправки в търговското право. Според Хайек, дори великите законодатели в историята, като Хамурапи, Солон и Ликург, “не са възнамерявали да създават нови закони, а просто да заявят какво законът представлява и винаги е бил.”

Конституционни ограничения върху държавата
[…]Може би най-забележителният американски принос за защитата на индивидуалните права и принципа на власт на закона е нашата писана Конституция. Целта на управлението става ясна от Декларацията за Независимостта: “сред хората биват основавани управления за защита на тези права.” Като са заключили, че държавата е необходима, американците са се стремили да създадат конституция, която ограничава държавата именно до това предназначение.
Властта да защитава правата по естество принадлежи на всеки индивид и тя по Конституция е делегирана на държавата. За да стане ясно, че Конституцията не е цялостно предаване на властта на държавата, конкретните прерогативи, делегирани на федералното правителство, са изброени в Член I, точка 8. Тъй като са делегирани и изброени, правата на федералното правителство са ограничени. Държава на делегирани, изброени и ограничени прерогативи – това е големият американски принос към развитието на свободата под закона.
Правният учен Роджър Пайлън излага значението на Конституцията в своята статия от 1995, “Възстановяване на конституционното управление”:
Следователно, Конгресът може да действува в дадена област или по даден въпрос само ако има власт по Конституция да го направи. Ако не, тази област или въпрос изискват щатско, местно или частно решение.
Доктрината за изброените прерогативи, както я изявихме, е била предназначена от Основателите да заема централно място в Конституцията. Като такава, тя има две основни функции. Първо, тя обяснява и обосновава федералната власт: произтичайки от хората към държавата, властта е законна само дотолкова, доколкото е делегирана. Но, второ, самата доктрина, която обосновава федералната власт, служи също да я ограничава, защото държавата има само тези прерогативи, които хората са й дали. Всъщност, именно изброяването на прерогативите, а не изброяването на правата в Била за Правата, е било предназначено от Основателите да бъде главното ограничение върху държавната власт. Защото Основателите едва ли биха могли да изброят всички наши права, докато биха могли да изброят всички федерални прерогативи. По презумпция, където няма прерогатив на държавата, има право, принадлежащо на щатите или на хората.
Днес, когато се предлага нов федерален закон, много хора с либертарианско мислене отляво и отдясно гледат в Била за Правата да видят дали законът не нарушава някакви конституционни права. Но ние трябва първо да гледаме на изброените прерогативи, за да видим дали на федералното правителство е дадена властта да предприема предложеното действие. Само ако то има такава власт, можем да продължим като питаме дали предложеното действие нарушава някакво защитено право.
Голяма част – може би повечето – от това, което федералното правителство прави днес, не е упълномощено от Член I, точка 8. Това означава, че федералното правителство си е присвоило много прерогативи, които не са били делегирани от хората и не са изброени от Конституцията. Би било трудно да открием в Конституцията някакво пълномощно за икономическо планиране, помощи за образование, държавни пенсионни програми, селскостопански субсидии, субсидии за изкуството, държавни социални грижи, производство на енергия, обществени жилища или останалите неща от множеството федерални дейности.
През по-голямата част от нашата история ограниченията върху федералната власт са били приемани за даденост. Още през 1794 Джеймс Медисън, главният автор на Конституцията, се противопоставя в Камарата на представителите на един проектозакон, защото не може “да намери онзи член от федералната Конституция, който дава право на Конгреса да харчи парите на своите избиратели за благотворителни цели.” Дори през 1887 президентът Гроувър Кливланд налага вето върху проектозакон за доставяне на семена за поразени от суша фермери, защото не може “да намери никакво основание в Конституцията за такова отпускане на средства.” Нещата вече са различни през 1935, когато Франклин Рузвелт пише на председателя на Комисията на Конгреса по събиране на средствата, “Надявам се, че вашата комисия няма да позволи съмнения, колкото и основателни да са, относно конституционността, за да блокира предложените закони.” Тридесет и три години по-късно Рексфорд Тъгуел, един от главните съветници на Рузвелт, признава, “Тези [политики на Новия Договор] се развиваха като изкривени тълкувания на един документ, който е бил предназначен да ги предотвратява.”
Днес изглежда ние дори не си задаваме въпроса дали Конгреса намира конституционно основание да прокарва законите. Трудно е да си спомним кога за последен път някой член на Конгреса е попитал, “Къде в Конституцията намираме този прерогатив?” Ако някой външен критик направи това, той вероятно ще бъде препратен към уводната част на Конституцията:
Ние, народът на Съединените Щати, за да създадем по-съвършен Съюз, да установим справедливост, да осигурим вътрешно спокойствие, да се погрижим за общата отбрана, да насърчим общото благоденствие и да осигурим благословенията на свободата за нас самите и за нашето потомство, постановяваме и установяваме тази Конституция на Съединените Щати.
Споменаването на “общото благоденствие,” се казва, упълномощава почти всичко, което Конгресът иска да прави. Но това е изкривен прочит на клаузата за общото благоденствие. Разбира се, както Лок и Хюм твърдят, ние създаваме управление за да увеличим нашето благоденствие в най-широк смисъл. Но това, което ще увеличи нашето благоденствие, е възможността да живеем в гражданско общество, където нашият живот, свобода и собственост са защитени, и ние сме свободни да се стремим към щастие по нашия си собствен начин. Нашето благоденствие определено не се увеличава от неограничена държава, присвояваща си властта да решава, че всичко от спасяване на корпорацията Крайслер, до V-чипове (технология за блокиране на телевизионни програми с определено съдържание), до програма за професионално обучение би било добро за нас. Една по-конкретна критика на този обобщен прочит на клаузата за общото благоденствие е, че под “общо благоденствие” Основателите поясняват, че държавата трябва да действува в интерес на всички, не в интерес на конкретна личност или група – но на практика всичко, което Конгресът прави днес, е отнемане на пари от едни хора и даването им на други хора.