ДЪРЖАВАТА

Бих желал да се учреди награда - не от 500 франка, а от 1 милион, с корона, кръст и лента, в чест на този, който би дал добра, проста и интелигентна дефиниция за думата: Държава.
Представете си каква огромна услуга би свършил той на обществото! Държавата! Какво е тя! Къде е тя? Какво прави тя? И какво би трябвало да прави тя?
Всичко, което знаем за нея е, че тя е странен субект и положително най-желаният, най-объркващият, най-ангажиращият, най-съветваният, най-упрекваният, най-споменаваният и най-провокираният в света.
Господине, нямам честта да ви познавам, но залагам 10 към 1, че от 6 месеца вие се занимавате с утопии, и тъй като е така, залагам 10 към 1, че възлагате на Държавата тяхната реализация.
А Вие, Госпожо, сигурен съм че желаете от дъното на душата си да излекувате всички злини на човечеството, и не бихте била изобщо притеснена, ако държавата би могла да послужи за това.
Но, уви, нещастник като Фигаро не знае нито кого да слуша, нито към кого да се обърне.
Стоте хиляди усти на пресата и на трибуните крещят едновременно:
„Организирайте труда и работниците.
Ликвидирайте егоизма.
Обуздайте нахалството и тиранията на капитала.
Учете се от грешките си.
Прокарайте железници из страната.
Напоявайте равнините.
Залесявайте планините.
Създайте образцови ферми.
Създайте хармoнични ателиета.
Колонизирайте Алжир.
Кърмете децата.
Образовайте младежта.
Помагайте на старците.
Изпратете в селата гражданите.
Създайте умерени печалби от всички производства.
Дайте безлихвени заеми на всички, които желаят.
Освободете Италия, Полша и Унгария.
Отглеждайте и усъвършенствайте коне за яздене.
Окуражавайте изкуствата, създавайте музиканти и танцьори.
Забранете търговията и същевременно създайте търговски флот.
Открийте истината и посейте в нашите умове семето на разума. Държавата има за мисия да просвещава, да развива, да увеличава, да усилва, да одухотворява и да осветява духа на народите”.
„Е, господа, имайте малко търпение”, тъжно отговаря държавата. „Ще опитам да ви задоволя, но за да сторя това, ми трябват ресурси. Подготвила съм проекти за пет или шест съвсем нови и безобидни данъци. Ще видите колко лесно ще ги плащате”.
Изведнъж се чува силен крясък. „У-у-у, у-у-у, този иска да направи нещо с пари! Не си струва да го наричаме Държава. Вместо да ни замервате с нови данъци, премахнете старите. Премахнете :
Данъкът върху солта;
Данъкът върху напитките;
Данъкът върху писмата;
Бариерното право;
Патентите;
Пътните данъци”.
Сред тази врява и след като страната е сменила два или три пъти своята Държава, тъй като не е отговорила на нейните искания, поисках да обърна внимание, че те са противоречиви. Защо ли го направих, Боже мой, не можех ли да запазя за себе си тази неприятна забележка?
Ето ме сега, завинаги дискредитиран и дамгосан като безсърдечен и празен човек, “дървен философ”, индивидуалист, еснаф или казано с една дума – икономист от английската или американската школа.
О, прощавайте велики писатели, които не се спирате дори и пред противоречията. Виновен съм безспорно и се оттеглям доброволно. Най-много от всичко искам, бъдете сигурни, да откриете добродетелното и неизчерпаемо същество, наричащо се Държава, което дава хляб на всички, работа за всички, капитали за всички фирми, кредити за всички проекти, лек за всички рани, балсам за всички мъки, отговори на всички въпроси, решения на всички съмнения, истините за всички умове, разтуха за всяко отегчение, мляко за децата, вино за старците, задоволява всички нужди и всички желания, задоволява всяко любопитство, поправя всички грешки, помага ни да предвиждаме, да бъдем предпазливи, справедливи, прозорливи, опитни, подредени, пестеливи, умерени и дейни.
И защо да не го пожелая? Да ме прости Господ, но колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че е удобно и не трябва да се бавя да се сдобия и аз по своему с този непресъхващ извор на богатство и просвещение, с този универсален лекар, това бездънно съкровище, този безпогрешен съветник, когото наричате Държава.
Искам също да ми я покажат, да ми я дефинират, и именно затова предлагам създаването на награда за първия, който открие този феникс, понеже в крайна сметка - ще се съгласите с мен, това скъпоценно откритие още не е направено, тъй като до момента всичко, което е представяно като Държава, е било събаряно поради факта, че не изпълнява условията, колкото и да са противоречиви, на програмата.
Трябва ли да го казвам? Имам опасения, че в тази връзка се мамим с най-странната илюзия, която някога е обземала човешкото съзнание.
Човек се отвращава от мъката, от страданието. А същевременно е осъден по природа на мъка, на лишения, ако не се захване за работа. Тоест има избор между тези две злини.
Как да ги избегнем и двете? Досега не се е намерило и не ще се намери само едно средство, а именно: да се възползваме от работата на другите, или да направим така, че мъката и задоволството да не се разпределят пропорционално всекиму, а всяка мъка да бъде за едни, а всички задоволства за други. Така стигаме до робството или до ограбването в различните им превъплъщения: войни, клевети, насилие, забрани, измами и т. н., чудовищни нарушения, съответстващи на мисълта, която ги е родила. Трябва да мразим и да се борим срещу потисниците – не би могло да се каже, че те са абсурдни.
Робството си отива, слава Богу, а от друга страна, защитавайки нашите блага, ние не улесняваме прякото и наивно ограбване. При все това едно нещо остава. Това е тази примитивна и нещастна склонност, която всички хора притежават, а именно да прехвърлят мъката другиму и да запазват задоволството за себе си. Остава да видим под каква нова форма се изразява тази тъжна тенденция.
Потисникът не действа пряко и със собствени сили върху потиснатия. Не, нашето съзнание е станало много нерешително в това отношение. Все още съществува тиранина и жертвата, но между тях като посредник застава Държавата, тоест самият Закон. Кой по-добре може да накара да замълчат нашите скрупули и дори, нещо което е по-ценно, да победи нашите съпротивления? Следователно всички, под какъвто и да било претекст, се обръщаме към Държавата. Ние й казваме: ”Не намирам, че между удоволствията и работата има задоволителна пропорция. За да има равновесие, бих желал да взема от благата на другия. Само че това е опасно. Не бихте ли улеснили процедурата? Не бихте ли ми дали по-добро място? Или да затрудните индустрията на моите конкуренти ? Или, още по-добре, да ми подарите капитали, взети от други притежатели? Или да изучите децата ми на държавна сметка? Или да ми отпуснете окуражаващи премии? Или да ми осигурите благоденствие на 50 години? По този начин бих достигнал моята цел с чиста съвест, понеже самият закон ще е действал за мен и ще получа всички предимства от ограбването, без да рискувам нищо!”
Тъй като е сигурно от една страна, че ние всички отправяме към Държавата подобни искания, а от друга страна е ясно, че Държавата може да достави удовлетворение само като увеличи работата на другите, очаквайки друга дефиниция за Държава, си позволявам да дам моята дефиниция. Може би тя ще спечели наградата? Ето я:
Държавата е фикцията, чрез която всеки иска да живее за сметка на всички останали.
Днес, както и преди, кой повече, кой по-малко, иска да се възползва от работата на другия. Това е чувството, което не смеем да афишираме, а скриваме в себе си и тогава...? Търсим посредник, обръщаме се към Държавата, и всяка класа на свой ред й казва: „Вие, която можете законно и честно да вземете, вземете от общото и ще го разделим”. Уви! Държавата среща много трудности, ако послуша този дяволски съвет. Тъй като е съставена от министри, държавни служители, от хора в крайна сметка, които като всички хора таят дълбоко в сърцето си желанието и не изпускат случая да увеличат богатствата си и влиянието си, Държавата бързо разбира ползата, която може да извлече от ролята, която обществото й определя. Тя ще бъде арбитър, господар на всички съдби. Ще вземе много, следователно ще остане много и за нея; ще увеличи броя на своите служители, ще разшири кръга на своите придобивки, ще достигне смазващи размери.
Но това, което трябва да се отбележи, е озадачаващото заслепение на хората по отношение на Държавата. Когато победоносни войници превръщат победените в роби, те са варвари, но действията им не са абсурдни. Тяхната цел, както и нашата, е да живеят за сметка на други; и като нас не биха пропуснали възможността да я постигнат. Какво трябва да мислим за народ, който не се съмнява, че взаимната кражба не е по-малко кражба, защото е взаимна; не е по-малко криминална, защото се извършва законно и с нареждане, и защото не допринася с нищо за общото благоденствие, намалявайки го с цената, която ние назоваваме Държава?
И тази голяма химера сме поставили за изграждането на народа начело на Конституцията. Ето първите думи на преамбюла й: „Френската република е създадена, за да... призовава всички граждани към все по-висока моралност, просветеност и благоденствие”.
И така – Франция или абстракцията зоват французите към моралност, към благоденствие, и т.н.? Не е ли това изобилие смисълът на тази странна илюзия, която ни кара да очакваме всичко от друга енергия, различна от нашата? Не е ли това да очакваш, че има, някъде другаде и извън французите, благодетелно, просветено и богато същество, което трябва да ги затрупа с благоденствие? Не е ли това основание да предполагаш, и то без гаранции, че между Франция и французите има отношения като между баща и син, между настойник и подопечен, между учител и ученик? Знам добре, че понякога се казва метафорично: Родината е нежна майка. Но за да хванеш на местопрестъплението суетата, облечена в конституционна форма, е достатъчно да докажеш, че тя може да бъде изопачена. Би ли пострадала точността, ако в преамбюла се казва: „Французите са основали републиката, за да издигнат Франция на по-високо морално, просветно и благосъстоятелно ниво”?
Следователно каква е стойността на аксиома, при която причината и следствието могат да променят местата си, без да загубят от това? Всеки разбира, когато казват: майката ще накърми детето. Но е смешно да се каже: детето ще накърми майката.
Американците имат друга идея за отношенията между гражданите и Държавата, поставяйки в началото на Конституцията си следният текст: „Ние, народът на Съединените щати, за да изградим по-съвършен съюз, да установим правото, да осигурим вътрешно спокойствие, да помогнем на общата отбрана, да подпомогнем общото благоденствие и да осигурим благата на свободата за нас и бъдещите поколения, заявяваме…”, и т.н.
Тук няма нито химера, нито абстракция, от която гражданите да очакват всичко. Те очакват всичко от самите себе си и от собствената си енергия.
Ако си позволявам да критикувам първите редове на нашата Конституция, то е не защото става дума, както би си помислил някой, за чисто метафизична сентенция. Аз претендирам, че тази персонификация на Държавата е била в миналото– и ще пребъде!, като богат източник на бедствия и революции.
Ето – Обществото от една страна и Държавата от друга, считани за две различни същества, като едното расте под крилото на другото, а другото има право да изисква от първото човешка благодарност. Какво би следвало от това?
Държавата не е едноръка и не би могла да бъде такава. Тя има две ръце, като едната дава, а другата взема. Или, казано по друг начин: твърда ръка и мека ръка. Дейността на втората ръка е подчинена на дейността на първата.
Всъщност, Държавата може да взема, без да дава. Това се обяснява от нейната попиваща и поглъщаща способност, която задържа понякога част, а понякога всичко, до което се докосва. Но туй, което никога не е ставало и не ще стане, и дори не може да се предположи, че ще стане, е фактът, че Държавата връща повече, отколкото е взела. Затуй е лудост да се правим на просяци пред нея. Невъзможно е за Държавата да осигури особено предимство на някои хора от общността, без да нанесе по-голяма щета на цялата общност.
И така, Държавата попада в един омагьосан кръг.
Ако тя отхвърли благото, което се изисква от нея, я обвиняват в безсилие, в недоброжелателност и в неспособност. Ако пък ли го даде, се налага да обложи с по-високи данъци народа, да причини повече зло, отколкото добро, и да предизвика по този начин обща ненавист.
Публичната надежда се крепи на две правителствени обещания: много блага и липса на данъци. Надежди и обещания, които си противоречат, затова никога не се осъществяват.
Не е ли това причината за всички революции? Между Държавата, която дава невъзможни обещания, и обществото, което таи нереализуеми надежди, застават два вида хора: напористите и утопистите. Тяхната роля е предопределена от ситуацията. Достатъчно е тези ласкатели на популярността да изкрещят в ушите на народа: „Властта греши, ако ние бяхме на мястото й, щяхме да те засипем с блага и да те освободим от данъци”.
И така, народът вярва, надява се и вдига революции.
Неговите приятели се занимават по-скоро с бизнес. „Дайте ми работа, хляб, помощи, кредити, образование, колонии, казва народът, а същевременно, според вашите обещания, ме освободете от тегобата на данъците”.
Новата Държава е не по-малко затруднена от старата, понеже също обещава, без да може да изпълнява. Тя иска да спечели времето, което й трябва, за да подготви своите проекти. Най-напред прави плахи опити, като от една страна осигурява начално образование, а от друга променя незначително данъка върху напитките (1830 г.). Но противоречието остава: ако Държавата иска да е филантропска, трябва да запази данъка; а ако засили данъчната система, трябва да се откаже от филантропията.
Тези две обещания си противоречат. Да злоупотребиш с доверието, означава да унищожиш бъдещето. Да се опиташ да направиш добро сега, за сметка на многото зло, което предстои в бъдеще, напомня за ситуацията, в която банкрутът измества доверието. Какво да се направи в такъв случай ? Тогава новата държава взема смело решение: обединява сили, за да се самосъхрани, потиска общественото мнение, осмива старите си правила, декларира, че не може да управлява при условие, че е непопулярна: накратко – прокламира се за управленческа.
В този момент се появяват любителите на популизма. Те използват същата илюзия, вървят по същия път, постигат същият успех, след което потъват в същата бездна. Именно до това положение стигнахме през февруари[1]. Тогава илюзията, която е предмет на тази статия, беше проникнала по-надълбоко от всякога в главите на народа, съпътствана от социалистически доктрини. Повече от всякога хората чакаха Държавата със своята републиканска форма да развърже торбата с благата и да затвори тази с данъците. „Често са ме лъгали, казва народът, но ще внимавам да не ме излъжат още веднъж”.
Какво би могло да направи временното правителство? Уви, това което се прави винаги в подобни ситуации, а именно: да обещава и да печели време. Както и да направи обещанията си по-тържествени, като ги облече в декрети. „Повишаване на благосъстоянието, намаляване на работното време, помощи, кредити, безплатно образование, земеделски земи, тяхното разкопаване; и в същото време намаления на таксата върху солта, напитките, писмата, месото – всичко ще бъде направено... свикваме Народното събрание”.
И какво прави Народното събрание, което също не може да осъществи две противоречиви цели? Неговата тъжна задача е да отмени по възможно най-безболезнен начин, един по един, всички декрети на временното правителство.
Същевременно, за да не бъде разочарованието пълно, е трябвало да се действа с по-мека ръка. Някои ангажименти остават, други започват, но не са довършени, а администрацията вече създава нови такси.
А сега се пренасям мислено няколко месеца напред и се питам с мъка в душата, какво би се случило, когато нови бирници дойдат в нашите села да искат нови данъци върху наследството, върху доходите, върху селскостопанските добиви? Дано моите предчувствия не се оправдаят, но и тук аз виждам призракът на тези, които жадуват за популярност.
Прочетете последният Манифест на Монтанярите, този, който са съчинили за президентските избори. Той е доста дълъг, но същността му може да се изрази с няколко думи: Държавата трябва да даде много на гражданите, като им вземе малко.Това е все същата тактика или по-скоро същата грешка.
„Държавата трябва да осигури безплатно възпитание и обучение на всички граждани”.
Тя е длъжна:
„Да осигури общо и професионално образование съобразно нуждите, наклонностите и способностите на всеки гражданин”.
Тя е длъжна:
„Да научи гражданина какви са неговите задължения към Бог, към хората и към самия него; да развие неговите чувства, неговите способности и дарби, да го научи да се труди, да знае какви са интересите му и правата му”.
Тя е длъжна:
„Да направи достъпни за всички литературата и изкуството, достиженията на мисълта, съкровищата на духа, всички интелектуални блага, които въздигат и укрепват духа”.
Тя е длъжна:
„Да поправи всяка щета, пожар, наводнение, което е причинено на гражданите”.
Тя е длъжна:
„Да се намеси в отношенията между капитала и труда и да регулира кредитите”.
Тя е длъжна:
„Да окуражава селското стопанство и да му осигурява ефикасна защита”.
Тя е длъжна:
„Да закупи железниците, каналите, мините”, и да ги управлява с индустриалното умение, което несъмнено притежава.
Тя е длъжна:
„Да подтиква към благотворителност, която да окуражава и подпомага с всички средства, като ги докара до успешен край. Да регулира кредитите, да управлява индустриални и селскостопански асоциации, осигурявайки успеха им”.
Държавата е длъжна да прави всичко това, без да нанася щети на службите, които са днес срещу нея; например да помага на чужденците, които са заплашени, понеже, както казват тези, които са подписали програмата: „свързани с тази свята солидарност и прецедентите от републиканска Франция, ние носим нашите желания и надежди отвъд бариерите, издигнати между народите от деспотите: правдата, която искаме за нас, искаме и за всички потиснати от робството на тираните; ние искаме нашата славна армия да бъде пак, ако е необходимо, армията на свободата”.
Виждате как меката ръка на Държавата, ръката, която дава и разпространява, ще бъде много заета при едно правителство на Монтанярите[2]. Сигурно мислите, че същото ще бъде и при твърдата ръка, която бърка в джобовете ни и взима пари оттам ?
Лъжете се. Любителите на популярността не биха познавали професията си, ако не притежаваха изкуството, показвайки мека ръка, да действат с твърда.
Тяхното господство сигурно ще бъде тържество за данъкоплатците.
„Това е недостатъчно, казват те, данъците трябва да бъдат намалени още”.
Колко ли добро ще бъде времето, когато потънали в благоденствие, почти няма да усещаме данъчната тежест?
И това не е всичко. Монтанярите се стремят „данъкът да загуби потискащия си характер и да стане акт на братство”.
Боже мили, знаех си, че е модерно да се търси братство навсякъде, но не знаех, че то може да се пренесе и върху данъчното облагане.
Стигайки до детайлите, подписалите програмата казват:
„Искаме незабавното премахване на данъците, които засягат стоки от първа необходимост, като солта, напитките и т.н.”
„Реформа на поземления данък, на налозите и на патентите”.
„Безплатен достъп до правото, тоест опростяване на формулярите и намаляване на разходите”(сигурно става дума за таксовите марки).
И така, поземленият данък, налозите, патентите, таксите, солта, напитките, пощенските услуги – всичко се намалява.Тези господа откриха тайната, която дава сила на меката ръка на Държавата, парализирайки твърдата й ръка.
Питам непредубеденият читател – не е ли това детинско, дори опасно детинско? Как народът да не прави революция след революция, ако е решил да не спира чак докато не се осъществи това противоречие: „Да не даваш нищо на Държавата, като получаваш много от нея!”
Мислите ли, че Монтанярите, идвайки на власт, нямаше да станат жертви на средствата, които са използвали, за да стигнат до тази власт ?
Граждани, по всяко време са съществували две политически системи, като и двете могат да съществуват разумно. Според едната система, Държавата трябва да прави много, но и да взема много.Според другата система, двойната й функция не трябва да се усеща. Избирайте между тези две системи! Що се отнася до третата система, която се състои в това да изискваш от Държавата, без нищо да й даваш, то това е химера, абсурд, детинско, противоречиво и дори опасно. Тези, които дават предимство на тази система, за да имат след това удоволствието да обвиняват правителствата в безпомощност, подлагайки ги на вашите удари, тези хора ви ласкаят и мамят, или поне лъжат сами себе си.
Що се отнася до нас, ние мислим, че Държавата не е или не трябва да бъде нищо повече от общата сила, създадена не за да бъде инструмент за потискане на гражданите, а напротив, за да гарантира всекиму своето, като въдворява ред и сигурност.

Превод: Стефан Кралев

[1] Авторът има предвид Февруарската революция от 1848 г., в резултат на която се приема нова конституция и се обявява Втората френска република (1848-1851 г.), Б.р.
[2] От montagne (фр.) – планина. Говорители на третото съсловие в Учредителното събрание (Конвента) по време на Великата френска революция. Сред тях изпъкват адвокатите Робеспиер, Сен Жюст и Дантон. Наричани така, тъй като заемат най-горните места в залата, Б.р.