Възход и падение на национално- отговорния капиталист

От ерата на македонските вълнения до днес, убийствата по политически и икономически причини са неразделна част от българската история. Малко от тях са разкрити. От 2001 до 2005 нито един извършител на някое от над тридесетте гангстерски убийства не е бил изправен пред съда.
Най-драматичното беше извършено на 7 март 2003 в
19,50 ч. Илия Павлов, основател и собственик на корпорацията “Мултигруп”, излиза от офиса си в софийско предградие. При стъклената електронна врата, заобиколен от телохранителите си, той е пронизан в сърцето от един-единствен куршум, изстрелян от снайперист, който се крие в храстите срещу главния вход. Павлов е убит на място.
Убиецът вече е избягал, когато полицията пристига на местопрестъплението. Една година след това никой не знае кой е извършителят и поръчителят. Няма съмнение, че убиецът е професионалист, но за всичко останало има твърде много теории.
Заплахата от убийство сигурно е измъчвала Павлов онази вечер. Той живееше в свят, където такава заплаха е всекидневна и истинска. Бе най-голямата мутра и несъмнено най-богатият и опасен човек в България. Затова около него винаги имаше телохранители, които не успяха да му помогнат при инцидента. По ирония на съдбата в деня преди смъртта си 42-годишният олигарх свидетелства на процеса срещу петима мъже, обвинени в другото знаково убийство на българския преход.
Бившият министър-председател Андрей Луканов, някогашен настойник на Павлов, бе застрелян през октомври 1996. Убийството му предизвика шокираща вълна от спекулации и страх в цялата страна. Престъплението като че ли циментира провала на българската демокрация, но то затвърди и усещането, че политическата свобода е съпътствана от злини. Както при Павлов, и за това убийство се появиха много обяснения.
Никой не очакваше убийците на Луканов да бъдат разкрити, но хората обвиняваха шефа на “Мултигруп”. Противно на конспиративните теории обаче, убийците на Луканов бяха заловени.* Основният обвиняем в софийския централен съд, на чийто процес Павлов се появи за последен път, беше съвсем неизвестен човек. Не бе от КГБ или КДС, нито от руската мафия. Този човек не искаше да попречи на Луканов да скрие тайните на “червените пари”, или да разкаже как най-безскрупулната част на БКП успя да заграби българската икономика. Той бе собственик на строителна фирма, скарал се с бившия премиер заради общ бизнес в родния им Ловеч. И наел украински убийци да решат проблема.

За Павлов появяването му в съда като свидетел бе доказателство, че е невинен. Беше опит да се покаже, че всичко е нормално, че конспиративните теории за него са несериозни. Това бе поредната стъпка към дългия и сложен процес на лично и фирмено узаконяване, за което той работеше от дълги години. Увереността му на участник в българския и световния бизнес, демонстрирана от Павлов, бе указание за наблюдателите, че почти бе успял в това начинание.
Имаше и много други знаци, че Павлов се отърсва от миналото си. През юни 2001 милиардерът посрещна бившия цар Симеон II в гранд хотел “Варна”, най-луксозното място по българското Черноморие. Царят току-що бе спечелил сензационна изборна победа и първата му обществена поява като български министър-председател бе именно на разточителния четиридесет и първи рожден ден на Павлов. След това той получи американска зелена карта, постижение, с което особено се гордееше. Смяташе, че това потвърждава почтеността му.
В съда, в деня преди края, показанията на Павлов бяха безинтересни и бледи. Той беше обикновен гражданин, който изпълнява дълга си. Каза че Луканов, който работеше за него като председател на “Топенерджи” (съвместно предприятие с руския гигант “Газпром”), е бил неспокоен около шест месеца преди смъртта си. Не знаел защо, но предполагал, че било свързано с политиката. Павлов уволнил Луканов от шефското място в “Топенерджи” три месеца преди убийството му. Но босът на “Мултигруп” бил далеч от мястото, където Луканов умря. Бил в Палма де Майорка за среща на управителния съвет. Павлов отхвърли всякакви заговорнически теории. Всичко бе съвсем нормално.
Но след един ден Илия Павлов беше застрелян и вече нищо не бе нормално. Никой не знаеше причината. Някои казваха, че все още е замесен в престъпления. Други – че имал намерение да разкрие тайните на миналото. Трети твърдяха, че бил затънал в дългове.Остроумно намекваха, че може би е жертва на друг недоволен бизнесмен. Година след смъртта на основателя си “Мултигруп” започна да продава хотели на Черно море и в Хърватско, за да изплати дълговете си към различни строителни предприемачи. Лишена от ръководителя си, корпорацията започна да се руши и конкурентите се възползваха от това.
Всъщност точната причина за убийството на Павлов не е важна. Каквато и да е истината, животът му е част от прехода на България. Той бе най-успелият и най-големият български олигарх. Богатството му не можеше да се сравнява с това а руските му колеги, но беше огромно за българин. Когато загина, Павлов притежаваше около един милиард лири стерлинги, или 1/10 от годишния брутен домашен продукт на страната. Той бе спечелил тези пари само за 15 години, докато пенсионерите живееха с 50 долара на месец. За обикновените хора успехът му е символ на всички несправедливости в прехода от комунизъм към демокрация.
Илия Павлов е роден в с. Горни Богров, на изток от София. През 80-те станал шампион по борба и вероятно агент на КДС, въпреки, че това никога не бе доказано. Във всеки случай, той бил привилегирован член на номенклатурата – комунистическата аристокрация. Пръв успял да превърне връзките си с властта в икономическо могъщество.
През 1988 със съдружника си Димитър Иванов, офицер от КДС, основал в Швейцария “Мултиарт”, фирма за износ на български произведения на изкуството. Това било възможно само след одобрение от най-високо място. Двамата станали собственици на фирма в Швейцария, когато всякакви подобни контакти със Запада били забранени, а политическите дисиденти били в затвора.
През 1997 за първи път чух това име. Тогава Павлов вече бе най-влиятелният човек в България. Хората говореха за него и бизнеса му шепнешком. Така споменаваха и за КДС, която беше официално разпусната през 1990. И това не бе случайно – за повечето българи “Мултигруп” и КДС бяха едно и също нещо.
След няколко години, през 2001, малко преди бившият цар да спечели изборите, великанът на българския разбойнически капитализъм най-сетне се съгласи да ми даде интервю. Много пъти се опитвах, но все не можех да пробия кордона от лакеи и безлични говорители, чиято високоплатена работа бе да отклоняват неудобни въпроси.
Срещата се състоя в централата на корпорацията, разположена край пътя в сиво софийско предградие. Павлов излъчваше увереността на невероятен богаташ. Това бе някак нереално, странно. Късата му черна коса е мека и фина, като на дете, сякаш нетипична за толкова могъщ човек. Всичко в него – кожата му, ноктите, лицето, показват, че се грижи за външния си вид и всяка сутрин се подмладява със скъпи мазила.
Когато се обърна, забелязах друга следа от миналото му – малките му, прилепнали до главата уши бяха смачкани и безформени. Тялото му бе късо, с широки рамене на някогашен шампион по борба. Но не бе пълен, въпреки овалното, едро лице. Бе спокоен и приветлив в тъмните си панталони и блестяща бяла риза, отворена на шията. Това бяха перфектни дрехи без нито една гънка – облекло на човек, който се вози на задните седалки на лимузините, обграден от хора, които се грижат за него. Не се надуваше и не позираше, както очаквах. Бе напълно естествен, движенията му бяха учудващо внимателни и деликатни. Поздрави ме топло и ме покани в офиса си.
Помещението беше светло, хладно и просторно, с големи прозорци и бели стени. Както и собственикът, издаваше огромно богатство. Една от стените беше украсена с оригинални страници от Британската енциклопедия. Навсякъде беше пълно с изкуство. Видях класически статуи, някои от които със сигурност са били в музея. До тях бяха поставени безформени парчета, рожби на модернизма.
“Аз съм Илия, а ти си Джон” – каза приятелски Павлов. “Портокалов сок?” Настоя да ми го поднесе лично. Бях свидетел на внимателно обмислена демонстрация на дружелюбност сред луксозен декор.
Седнах срещу голямото му бюро. Отляво на кожения въртящ се стол, във вдлъбнатина в стената имаше голямо, тежко парче кафеникав метал, около един метър в диаметър. Приличаше на одрана кожа, голямо, ръждиво парче кравешка кожа. От всичко в офиса си Павлов явно най-много се гордееше с това. Забеляза, че го гледам и предизвикателно попита дали знам какво е. Не знаех и това много му хареса.
“Направено е от чисто злато. Това е талант – една от най-старите и големи единици за разплащане в света! Изкопаха го в мините ми”.
Помислих си, че това е подходящ символ за богаташ като него. Въпреки че бе доста странно да говоря за такава безценна находка с бизнесмен, който бе демонизиран от десет години като най-голямото олицетворение на симбиозата на между българската мафия, старата номенклатура, КДС и КГБ.
След години на непреклонни откази за интервюта, защо сега изведнъж толкова иска да говори?
“Искам само всички да узнаят истината” – казва той. “Искам да се знае истината за последните петнадесет години. Много, много лъжи се казаха за това време”.
Изглежда убедително. Както другите барони-разбойници на американския капитализъм, Павлов е натрупал пачки и сега иска да го уважават.
Може би фактът, че има американска зелена карта, го кара да разкрие тъмното си минало? Няма съмнение, че извънредно много се гордее с американското доверие. Предлага да ми покаже паспорта си, сякаш това е уважението, с което ще отхвърли критиките в страната си.
Може би е успял да опази чист бизнеса си? Или смяната на правителството означава, че враговете му вече не са власт и сега приятелят му, царят, ще управлява? Един политически коментатор ми каза, че с идването на Симеон на власт поне двадесет и пет депутати ще работят за Павлов в Народното събрание. Друг известен разследващ журналист съобщи, че Павлов “на висок глас обсъждал в коридорите на Агенцията по приватизацията приноса на MG Holding”. Според същия анализатор Павлов казал на царя: “Платихме за изборите, сега ще продавате само на нас”.
Тези обвинения се отнасят и до едно изключително корумпирано правителство от преди няколко години, наречено “правителството на Мултигруп”.
Но Павлов знае как да упражнява влиянието си. Как иначе е направил толкова много пари през най-лошия период на българския преход, когато българите мизерстваха? Казва ми, че е започнал като обикновен спортист:
“Успях, защото бях пръв. Аз съм истинският баща на българския капитализъм. Ако аз съм успял, значи и България е успяла”.
Вярно е, че е пръв. “Мултиарт” беше първата компания, създадена в България след четиридесет години на комунизъм. Отначало е била кооперация – първата законна частна фирма в страната.
“Имаше няколко като нас. Всеки вложи по 500 лева. Продадох стария си очукан зелен “Вартбург”. Не знаехме, че сме капиталисти. Не знаехме какво правим. Специализирахме се във видео и аудио ефекти. Правехме светлинния спектакъл в крепостта във Велико Търново” – спомня си той.
Това е приказка, зад която удобно се скриват множество трудни въпроси. Те могат да бъдат обобщени в един циничен, но задаван от всеки българин въпрос:
“Можеше ли някой да направи всичко това, ако не беше ченге?”
Съдружникът му Димитър Иванов е бивш офицер от КДС, но и Павлов е свързан със службите – той е зет на шефа на военното контраразузнаване. През 1995 аналитичният отдел на Оксфорд за бизнес информация обясни какви възможности имат хора с такива връзки. В доклада се казва, че групировки или “червени конгломерати” като “Мултигруп”, произлизат от търговските дружества, създадени на Запад през 80-те с цел промишлен шпионаж.
В доклада се твърди, че “Мултигруп”, който контролира повечето от фирмите за сигурност и охрана в България, се състои главно от бивши спортисти и офицери от КДС. Групировката води началото си от Първо, Второ и Шесто главно управление на КДС”.
Управленията на КДС, от които произлиза групировката, са се занимавали съответно с разузнаване, контраразузнаване и политическа сигурност – дейността на най-зловещото Шесто главно управление. Тайните комунистически фондове, известни като “червени пари”, били изнесени незаконно на Запад с помощта на КДС като начален капитал за мащабната програма за технологични кражби. (Изпирането на парите по тази програма между другото било уредено от съмнителния британски финансист и вестникарски магнат Робърт Максуел). След разпускането на партията през януари 1990 тези тайни фондове били ограбени. В държавния бюджет зейнали пробойни от милиарди долари, а парите изчезнали безследно. Повечето българи смятат, че именно с тези пари са създадени компании като “Мултигруп”.
Следващият бизнес на Павлов е в тясна връзка с горната схема. Скоро след разпускането на Варшавския договор той си осигурил сладък договор за продажба на няколко съветски подводници като скрап. После бързо се насочил към мините, стоманата, производството на ток, храни, финансите, медиите и туризма. В годините на най-големия си разцвет видимата част на “Мултигруп” включвала 150 компании с 25 000 служители в банки, застрахователни фирми, ТВ станции, мини, търговски компании, хотели, вестници и информационна агенция. Годишният оборот бил повече от един милиард лири стерлинги. Общият собственик на всичко това била компания, регистрирана в град Цуг, Швейцария – страната с най-дискретни правила за най-дискретен бизнес. Незаконният бизнес на “Мултигруп”, както твърдят, включват контрабанда, широкомащабен незаконен хазарт и проституция в Южна Америка.
Имало период, когато групировките ограбвали до шушка държавата. Купували държавни предприятия на безценица, източвали ги, и ги оставяли с огромни дългове, които правителството трябвало да плаща. Не е преувеличено да се каже, че през 1993-94 “Мултигруп” бил собственик на правителството. За групировката работели министри и държавни служители. Влиянието на корпорацията се разпростряло навсякъде из страната.
Силата на “Мултигруп” се доказва от факта, че през 1994-96, след смяната на властта, новото правителство било безсилно да се противопостави на разширяването на бизнеса на корпорацията. В това няма нищо лошо в една пазарна икономика. Но “Мултигруп” изкупувал собственост, официално контролирана от държавата. Знаменателно е, че корпорацията установила контрол върху доставката и преноса на природен газ през и към България. С помощта на Русия Павлов сложил ръка на жизнено важната артерия за страната.
След тази демонстрация на огромно могъщество, “Мултигруп” започна битка за оцеляване. Това се случи след категоричната изборна победа на СДС и Иван Костов през април 1997. За втори път в рамките на десет години антикомунистическите партии дойдоха на власт. Първият път те бързо се провалили само за една година, и влошили още повече положението в страната. Властният и яростен антикомунист Иван Костов беше решен да не повтаря тази грешка. С почти маниакален жар новият премиер започна безмилостна кампания срещу Павлов.
“Костов ги нападна и успя да ги прекърши” – отбелязва един наблюдател, Евгений Дайнов, директор на “Отворено общество”. И добавя: “Той им отне контрола върху газта, както и върху отношенията Москва – София. После ги атакува по сектори – внос, банки, предприятия, хотели, всичко”.
Битката за газта бе най-тежка. Там историята на Павлов се преплита със съдбата на Андрей Луканов. Луканов е най-яркият представител на руското лоби в българската политика. По заповед от Москва той организира дворцовия преврат срещу диктатора Тодор Живков. Той е стратегът на постдемократичния хаос, безскрупулно използван от БКП. Павлов бил негово протеже. Затова Луканов позволи на “Мултигруп” да овладее жизненоважния и изключително доходен бизнес с доставката и преноса на газ.
Руският газов монополист “Газпром” искал да продава повече газ на Турция. “Булгаргаз”, държавната газова компания, строяла втори газопровод за пренасяне на газ от Румъния до Турция. “Мултигруп” бил допуснат в тази сделка с дял от един милиард долара, както и с голямо влияние върху българската енергийна политика. Голяма част от промишлеността в страната била зависима от руския газ.
След шест месеца на напрегнати дипломатически преговори с Русия, Костов отстрани “Мултигруп” от сделката. Но на огромна цена – в замяна трябваше да подпише неизгоден договор с руснаците. После продължи да удря корпорацията.
Богомил Бонев, министър на вътрешните работи, позьор и генерал от полицията с големи политически амбиции, произнесе страстна обвинителна реч срещу “Мултигруп” в Народното събрание. Обвиненията бяха шестнадесет – канал за крадени коли от Западна Европа към арабските страни, незаконна приватизация, неплатени данъци, контрабанда, подкупване на държавни служители, производство на пиратски дискове.
През лятото на 1998 централата на корпорацията беше атакувана от маскирани командоси от Националната служба за борба с организираната престъпност. Службата разследваше “Бартекс”, дъщерна компания на “Мултигруп”, заради контрабанда със захар.
През есента бяха отнети лицензите на застрахователните компании Sofia Ins и Sofia Life – може би най-доходният бизнес на Павлов. До края на 1998 корпорацията загуби договор за доставка на нефт, беше дадена под съд за незаконна приватизация на хотели, на зимно курортно селище и медна мина. Наложи се да продадат телевизионната станция и дяловете в информационната агенция, както и акциите в “Овъргаз” – съвместния им проект с “Газпром”.
През януари 1999 финансовата ръка на конгломерата беше отсечена – “Кредитна банка” беше обявена в несъстоятелност от БНБ. През февруари премиерът Костов заяви пред парламента, че фирми на “Мултигруп” са замесени в незаконна търговия с цигари.
Вицепрезидентът и говорител на групировката Стоян Денчев, бивш депутат и професионален помирител, нает за лице на „Мултигруп” през август 1998, протестира, че „поради липса на враг правитеството използва групировката като боксова круша”. Той посочи, че нито един служител на корпорацията не е бил осъден:
“Ясно е, че “Мултигруп” не е чист като сълза, правили сме грешки, но тези чудовищни престъпления, в които ни обвиняват, са абсолютни глупости”
Денчев приключи с протестите и развя бяло знаме. Според него най-голямата им грешка била, че считали, че ще спечелят битката с правителството:
“Новата политика на компанията, откакто съм тук, е да уважаваме всяко българско правителство” – заяви той.
Посланието бе, че звярът е опитомен. Но вярно ли бе? Две години преди смъртта си Павлов ме разведе из централата на корпорацията и се опита да ме убеди, че бизнесът му е законен. Заведе ме във всички отдели, във всеки офис. Отваряше вратите и виждах служители, наведени над компютрите.
“Здравейте, момчета и момичета!” – поздравяваше ги Павлов.
“Здравей, Илия” – щастливо отговаряха те.
Той ме погледна с горда усмивка:
“Това е съвсем нормална, обикновена компания”.
Въпрос ли бе това? Погледнахме в още един офис, последваха още радостни поздрави.
“Всичко е напълно открито, не си ли съгласен? Тук не правим нищо друго, освен бизнес, като всички други”.
Но като че ли се съмняваше, че му вярвам. Може би защото за него вече бе твърде късно. Бе невъзможно да избяга от миналото си, да стане “нормален”, както сигурно много е искал. Имаше само един начин да се спаси от лошия свят, който сам бе създал.
И Павлов го напусна точно по него.