Откъс от Глава десета „ДА МРАЗИШ ЖЕНИТЕ”

Вярата, че жените са низши създания осигурява теологическо оправдание за насилието срещу тях от мига на рождението им. В големи региони в Близкия изток новородените момичета са нежелани. Когато запитат един баща колко деца има, той отговаря само с броя на синовете си; човек трябва специално да го попита дали има дъщери, за да научи броя на всичките му деца. Дейвид Прайс-Джоунс пише за арабската култура: „Момчетата по рождение се считат за капиталова инвестиция...момичетата са извор на срам...имат цена само като бъдещи майки на момчета или източник на друг капитал”. Египетската феминистка писателка Навад Ел Саадави си спомня как баба й често й казвала, че би искала да се е родила момче. Суад, палестинка, оцеляла след опит за убийство на честта, разказва: „Всяко раждане на момиче в семейството приличаше на погребение”. И наистина, в неясните граници между арабската култура и войнствения ислям, жените са по-малоценни от кравите и овцете – факт, който Суад никога не забравила благодарение на баща си.

В тази обстановка на омраза майката винаги е обвинявана, че е родила анти-дете (момиче), въпреки, че според биологията именно семето на бащата определя пола на бебето. Саадави си спомня типична случка при раждането на момиче в родния й Египет: „Като дете видях как леля ми по бащина линия получи няколко звучни плесници от съпруга си, защото беше родила трета поред дъщеря, а не син. Чух съпругът й да я заплашва с развод, ако роди още едно момиче. Бащата толкова намрази това дете, че винаги обсипваше с обиди жена си, когато тя го хранеше. Бебето умря преди да навърши 40 дни. Не знам дали заради лоши грижи или майка й я удуши, за да „има мир и да носи мир”, както казваме в нашата страна”.
Веднага след раждането на момиче, бабата по бащина линия запява традиционна арабска песен: „Защо дойде момиче, след като искахме момче? Вземи zala (кана), напълни я с морска вода и дано да паднеш и да се удавиш в нея”. В редица региони на Арабския свят новородените момичета често са умъртвявани и изхвърляни на боклука. Смъртността сред момичетата е много по-висока, отколкото при момчетата. В семействата с ниско образование в Египет новородените момичета живеят два пъти по-малко от момчетата. Суад разказва, че майка й удушила девет от собствените си дъщери, в два от случаите пред очите й.
Ако новороденото момиче по някакъв начин бъде спасено от пожеланието на баба си по бащина линия, това съвсем не значи, че ще избегне по-нататъшно малтретиране. С годините цялото й женско същество, преди всичко нейната сексуалност, се превръщат в заплаха за обществения ред. Неслучайно арабската дума fitna има две значения – красива жена и обществен хаос. Фатима Мерниси отбелязва, че „...цялостната ислямска социална структура е нападение срещу женската сексуалност и защита от нея”.
Злокобното завещание на Мохамед Ата, главният терорист от 11 септември е доказателство за това мрачно явление. Той строго предупреждава да няма жени на погребението му, до гроба му, или по-късно. Ата оставя следната инструкция: „Този, който измие тялото ми около половите ми органи, трябва да носи ръкавици и да не ме докосва там”. Несъмнено този човек е бил психически лабилен, но не е безумец и разкрива дълбоката омраза и страх от женската сексуалност, която пронизва ислямистко-арабската култура.
Фатна Сабах• документира критериите, по които жените се оценяват в ислямските общества: мълчание, застиналост и послушание. От жените се очаква да се дехуманизират, за да бъдат толерирани. От мъжете се очаква да контролират сексуалното си желание (shahwa). Жените се считат за олицетворение на shahwa, което идва от дявола. Връзката между shahwa, дявола и жената често се споменава в ислямската релиогиозна литература. Мерниси пише, че жената е „символ на безредие и липса на разум, природна сила против Бога и ученик на сатаната”.
Оттук възниква патологичното убеждение, че мъж и жена не може да бъдат сами без мрачната заплаха от злото сред тях, т.е. без да правят секс. Следва вина, грях и наказание. Една от най-известните поговорки в Арабския свят е: „Винаги, когато мъж и жена се срещнат, третият с тях неизменно е сатаната”.
В пресечната точка на племенната арабска култура и войнствения ислям на мъжете са забранява да докосват други жени освен съпругите си; на тях дори се забранява да поглеждат други жени. Извънбрачният секс се нарича zina, незаконно сношаване. Zina се смята не само за грях, но и за престъпление, наказуемо с публично бичуване за мъжете и със смърт за жените. Ислямското общество се ужасява от jahiliya, т.е. времето преди исляма, което според мюсюлманите е период на варварство, невежество и сексуална свобода на жените. Тази вяра засилва страха от женската сексуалност.
Много ислямски мъже презират жените, защото те са символ на слабостта им, на мъжката им похот. Тези мъже унижават и малтретират обекта на похотта си, за да унизят срама си. В половото потисничество и женомразство любовта е принизена до господство чрез насилие, което пряко се вписва в тероризма против общества, позволяващи свобода на жените, особено сексуална. (вж. Глава единадесета).
Тоталитарният пуританизъм, пронизващ тази концепция, демонизира любовта между двама души както при комунизма. Мерниси пише: „Разпадът на сексуалната сегрегация разрешава нещо, което според ислямския ред е пагубно за цивилизацията: любовта между мъж и жена като цяло и любовта между съпруг и съпруга в частност”. Аллах, както светския бог на комунистите, не може да позволи това: той иска цялата любов на народа си. Истинската, личната любов, е смъртна заплаха за ислямисткия ред, защото щастливия брак от равноправни хора и търсенето на лично щастие ще се разпространят в обществото. Ислямът, следователно трябва да разруши тази любов, за да остане на власт.
В изпълнение на тази цел ислямът въоръжава безкрайни структури, за да намали до минимум личната любов дори в семейството. Бракът в ислямския Арабски свят обикновено няма нищо общо с любовта и свободния избор. Главите на рода уреждат женитбите между децата си. Дейвид Прайс-Джоунс анализира арабското общество: „Любовта не се оценява като такава, а като инструмент. Арабите и от двата пола плащат ужасна цена заради това...Груповата защита е неразделна от арабската сексуалност. Без да е неоспорима и абсолютна ценност, любовта е само средство за израстване в кариерата или просто парична сделка в къщи”.
Ислямът учи, че половото сношение е нечисто и затова го обгражда с ритуали, за да раздели със стена мъжа от жената. Според някои части от ислямската култура мъжът е длъжен да участва в церемонии и обичаи, за да му се намали ерекцията (на която се гледа с ужас) и да не е в състояние да се съедини с жената, символ на злото и липсата на разум. По време на сексуалния акт мъжът трябва постоянно да мисли за Алах и когато достигне еякулация и връх на единението с жената, да произнесе възхвала на Бога.
Ислямът използва и две законни средства, за да намали опасността от любов в двойката: полигамията и отхвърлянето, когато съпругът може да се разведе само като отправи определени думи към съпругата си. Мюсюлманите могат да оженят за много жени и така до минимум се намалява възможността за истинска любовна връзка. Като улеснява до максимум съпруга в разкъсването на брачните връзки, ислямът държи двойката в страх, безредие и несигурност.
Ролята на свекървата в ислямското общество подкопава останките от лична близост между съпрузите. В Мароко е обичайно майката на младоженеца да живее с младото семейство в първите години на брака им. Синът обсипва с внимание и любов майка си и не обръща внимание на съпругата си, с която е почти невъзможно да остане насаме. Според Фатима Мерниси:„В традиционното семейство намесата на майката в живота на сина й не се изчерпва с материални неща. Майката стига дотам, че пречи на сина си да остане насаме със съпругата си. Съпруг и съпруга не може да се усамотят през деня, защото това се счита за антисоциална проява. Животът на семейството се концентрира в една от стаите, al-bit alkbir, голямата стая. Там се случва всичко и всички би трябвало да прекарват там по-голямата част от времето си. Личното уединение изобщо не се одобрява. Мароканското общество е против личното пространство и като цяло изисква от свекървата да се меси в живота на сина си, дори във физическата интимност със съпругата му”. Поради тези обстоятелства Саадави отбелязва, че между съпрузите рядко съществуват истински чувства.

Превод: Огнян Дъскарев