Откъс от книгата „Демокрацията: богът, който се провали“ от Ханс-Херман Хоппе

 Глава 9
ЗА СЪТРУДНИЧЕСТВОТО, ПЛЕМЕТО, ГРАДА И ДЪРЖАВАТА

Макар и понастоящем монополът на управлението върху съдебната власт типично да се простира далеч извън пределите на един отделен град, а в някои случаи почти върху цял континент, последиците за взаимоотношенията между расите и половете и пространственото сближаване и сегрегация на управлението (монополът), могат все още да се наблюдават най-добре в големите градове и в тяхната деградация от центрове на цивилизация към центрове на поквара и разруха.
С разпростирането на централното управление над градовете и селата се появяват държавите, местните жители и чужденците. Това няма непосредствен ефект върху селата, където няма чужденци (членове на различни етноси, раси и т.н.). Но в големите търговски центрове със смесено население, законовото различие между местен жител и чужденец (а не различието на етническа или расова основа между притежателите на частна собственост), ще доведе почти неизбежно до някаква форма на принудително изключване и понижено ниво на междуетническо сътрудничество. Нещо повече, при една съществуваща централизирана държава, физическата сегрегация и разделение на града и селото систематично ще намаляват. За да упражнява своя монопол върху съдебната власт, централното правителство трябва да има възможност за достъп до частния имот на всеки местен жител, а за тази цел то трябва да има контрол върху всички съществуващи пътища и дори да разширява съществуващата система от пътища. Различните домакинства и села по този начин са принудени да влязат в по-близък контакт, отколкото биха предпочели, а физическото отдалечение и разделение на града и селото ще бъдат значително намалени. По този начин вътрешно ще се налага насилствено интегриране.
Естествено, тази тенденция към насилствено интегриране, дължаща се на монополизирането на пътищата и улиците, ще се проявява най-силно в градовете. Тя ще се стимулира още повече, ако, както става обикновено, управлението се установи в града. Едно всенародно избрано управление не може да не използва монопола си върху съдебната власт и да не се ангажира с преразпределителна политика в полза на своите избиратели на етнически или расов принцип, което неизбежно ще привлече още повече членове от собственото им племе, и с промените в управлението още членове на дори още повече и различни племена ще бъдат привлечени от селото в столичния град, за да получат държавна работа или облаги. В резултат на това столицата не само нараства „прекомерно“ (докато през това време другите градове се свиват). Същевременно, поради монополизацията на „обществените” улици –където всеки може да ходи където си пожелае – се стимулират и всички форми на етнически, племенни или расови напрежения и вражди.
Нещо повече, докато до този момент междурасовите, племенните и етническите бракове са били редки и ограничени само до висшите слоеве на търговската класа, с пристигането на бюрократите и лентяите от различен расов, племенен и етнически произход в столичния град, честотата на междуетническите бракове ще нараства и фокусът на междуетническия секс –дори без брак – ще се измества все повече от висшата класа на търговците към по-низшите класи – чак до най-низшата класа на получателите на социални помощи. Вместо генетическо обогатяване, резултатът ще бъде все по-нарастващо генетическо обедняване: тенденция, задълбочавана от факта, че предоставяната от държавата социална подкрепа естествено ще доведе до ръст на раждаемостта сред получателите на социални помощи спрямо раждаемостта сред другите членове, в частност сред членовете на по-висшата класа на племето или расата им. В резултат на това свръхпропорционално увеличение на хората от низшите и дори маргиналните слоеве и все по-нарастващият брой на етническо, племенно и расово смесено поколение, особено в низшите и маргиналните слоеве на обществото, характерът на демократичното (народното) управление постепенно също ще се променя. Вместо „расовата карта” да бъде по същество единственият инструмент на политиката, самата политика все повече се превръща в „класова политика.” Управниците на държавата могат и вече няма да разчитат изключително на подкрепата на своите поддръжници на етническа, племенна или расова основа, а все повече ще им се налага да търсят такава подкрепа отвъд своите племенни или расови предели, като прибягват към универсалното (лишено от племенна или расова идентичност) чувство на завист и егалитаризъм, т. е., към социалната класа (недосегаемите или робите срещу господарите, работниците срещу капиталистите, бедните срещу богатите, и т.н.).

Все по-нарастващият дял на егалитарната класова политика спрямо съществуващата до този момент племенна политика, води до още по-голямо – расово и социално – напрежение и враждебност и дори до още по-голямо нарастване на числеността на нисшата класа и маргиналите. Не само дадени етнически или племенни групи ще бъдат изтласквани извън градовете в резултат на определена племенна политика, а и все повече членове на висшето общество от всички етнически или племенни групи ще напускат града, заселвайки се в предградията (само за да бъдат последвани – чрез обществения/държавния транспорт – от същите тези хора, от чиито прояви са се опитвали да се спасят). С бягството в крупни мащаби на висшето общество и търговците обаче ще загуби силата си един от последните цивилизоващи фактори, а оставащите в градовете ще представляват една все по-нарастваща негативна селекция на населението – държавни бюрократи, които работят, но вече не живеят там, и представители на низшите класи и маргинали от всички племена и раси, които живеят там, но работят все по-малко и все повече зависят от помощите на социалната държава. (Само си представете Вашингтон, окръг Колумбия).

И тъкмо когато изглежда, че нещата не може да се влошат още повече, се оказва, че може. След като расовата и класовата карта са били разиграни и изпълнили своята унищожителна роля, правителството се обръща към картата за равенство между половете, и „расовата справедливост” и „социалната справедливост” биват допълнени от „справедливостта по отношение на половете”. Установяването на държава – монопол върху съдебната власт – не само предполага, че разделените до този момент юрисдикции (както например в рамките на етнически или расово разделените квартали) са принудително интегрирани; то предполага също, че напълно интегрираните до този момент юрисдикции (като домакинства и семейства), ще бъдат принудително разрушени или дори заличени. Вместо вътрешно-семейните въпроси или тези на домакинствата (включително въпроси като абортите, например) да се разглеждат като прерогатив единствено на главата на семейството или на членове на фамилията, веднъж след като се установи монополът върху съдебната власт, неговите агенти – държавата – естествено ще се стремят да разширяват ролята си на съдия и арбитър от последна инстанция във всички семейни дела. За да печели народната подкрепа за своята роля, държавата (освен да противопоставя отделните племена, раси или социални групи една на друга) по подобен начин прокарва и разделение в рамките на семейството: между половете – съпрузи и съпруги – и поколенията – родители и деца. И отново, това ще се наблюдава особено отчетливо в големите градове.

Всяка форма на държавни социални помощи – принудителното прехвърляне на богатство или доходи от „имащите” към “„нямащите”, понижава стойността на принадлежност на дадено лице в една разширена система на семейство-домакинство, представляваща социална система на взаимно сътрудничество, помощ и съдействие. Бракът губи стойност. „Доброто” възпитание (образование) на децата вече няма същия смисъл и значение за родителите. Съответно, децата вече няма да се отнасят към собствените си родители с дължимото уважение и почит. Поради високата концентрация на получатели на социални помощи, в големите градове разпадът на семейството вече е в много напреднала фаза. Като се прибягва към пола и поколението (възрастта) като източник на политическа подкрепа, и се прокарва законодателство, насочено към пола и семейството, неизбежно западат авторитетът на главата на семейството и домакинството, както и „естествената” междупоколенческа йерархия в семействата и се понижава ценността на състоящото се от няколко поколения семейство като основна клетка на човешкото общество. И действително, което би трябвало да е ясно, веднага щом държавното право и законодателство отмени семейното право и законодателство (включително вътрешно-семейните взаимоотношения във връзка с брака, потомството на разширеното семейство, наследяването, и т.н.), ценността и значението на семейната институция може само системно да тръгнат надолу. Тъй като какво е семейството, щом не може да си осигури дори вътрешен закон и ред! Междувременно, което също би трябвало да е ясно, но не е достатъчно подчертано, възможността държавните управници да се месят във вътрешно-семейните дела, за самите тях означава върховна награда и връх на собствената им власт. Да експлоатираш племенна или расова омраза или класова завист в своя собствена полза е едно. Съвсем друго е обаче да използваш конфликтите, възникващи вътре в семействата, за да разбиваш цялата – по принцип хармонична – система от автономни семейства: да откъсваш отделни членове от семействата им, за да ги изолираш и атомизираш, като по този начин увеличаваш властта на държавата върху тях. Съответно, с изпълнението на държавната политика по отношение на семейството, нарастват и разводите, безбрачието, самотното родителство и незаконородеността, случаите на изоставяне на родители, съпруги и съпрузи, деца или сексуално насилие, както и разнообразието и честотата на „нетрадиционните” начини на живот (хомосексуализъм, лесбийство, комуни и окултизъм). 21
Успоредно с този развой ще се наблюдава и постепенно, но устойчиво нарастване на престъпността и престъпното поведение. Под покровителството на монопола законът неизбежно ще се трансформира в законодателство. В резултат на този нестихващ процес на преразпределение на приходите и богатството в името на т.нар. „расова, социална и/или междуполова справедливост“, самата идея за справедливостта като универсални и неизменни принципи на поведение и сътрудничество, ще бъде уронена и окончателно заличена. Вместо да се счита за нещо изначално съществуващо (което съответно предстои да бъде открито), законът все повече се разглежда като създаден от държавата (законодателство). Съответно, законодателната несигурност не само ще нараства, но и ще доведе до ръст в социалната норма на времевото предпочитание (т.е., хората по принцип ще се ориентират повече към настоящето, и хоризонтът им на планиране ще се скъсява все повече и повече). Ще се наложи и моралният релативизъм. Защото не съществува ли такова нещо като върховно добро, значи не съществува и такова нещо като абсолютно зло. И действително това, което днес е правилно, утре може да е погрешно, и обратно. Повишаващите се времеви предпочитания в съчетание с моралния релативизъм следователно осигуряват идеалната развъдна среда за престъпността и престъпниците – тенденция, особено очевидна в големите градове. Именно тук разпадът на семейството е в най-напреднал стадий, именно тук съществува най-високата концентрация на получатели на социални помощи, процесът на генетическо обедняване е стигнал най-далеч и междуплеменните и междурасови напрежения, възникнали в резултат на насилствената интеграция, са най-ожесточени. Вместо центрове на цивилизация, градовете са се превърнали в центрове на социална дезинтеграция и помийни ями на физически и морален упадък, корупция, скотство и престъпност.

Превод: Катя Манчева