Малко отклонение към чешката политика

Тъжното е, че в чешкото политическо пространство съществуват две съвсем различни линии на поведение: една за вътрешна употреба и една за пред европейската бюрокрация, за пред „европейското правителство“ (ЕК) и Европейския парламент. От собствения си дългогодишен опит знам, че повечето наши министри – включително и министър-председателите, както и депутатите на всички нива – имат две лица. Едното е за пред избирателите, а другото използват в Брюксел на разните срещи на върха на ЕС и на други подобни форуми. Докато у дома показват мускули, минат ли границата, решимостта им да се борят за чешките интереси обикновено бързо се изпарява.

Ако трябва да бъда справедлив, това явление не е характерно само за нашите представители. Две други държави, на които медиите са лепнали етикета „евроскептици“, Великобритания и Полша, действат по същия начин. Най-ярко това личи при британските консерватори – след Маргарет Тачър. Въпреки че зад гърба си имат силно обществено мнение, критично настроено спрямо еврото и по-нататъшното прехвърляне на власт към Брюксел и дало им множество гласове, стъпят ли на континента, решимостта им изчезва бързо. Полша пък по-скоро се опитва да играе така, че да си вдигне цената и да се превърне в регионален централноевропейски лидер и така да постигне максимално влияние като европейска „велика сила“. Макар че подобна позиция е напълно легитимна, тя няма кой знае колко общо с идеологическите основи на критичното отношение към процеса на европейска интеграция. Тези два случая обаче чудесно илюстрират ситуацията, типична и за нашите политически представители.

Така че нашето отношение към въпроса за европейската интеграция не отразява политическото разделение „ляво-дясно”, което би трябвало да е израз и защита на интересите на определени групи, които ги избират и се представляват от тях. Можем дори да кажем, че от тази гледна точка позицията на партиите е точно обратната. Докато гласоподавателите на левицата са по-скоро скептични, с придвижването надясно подкрепата за европейския проект расте. Това на пръв поглед парадоксално явление има съвсем просто и логично обяснение. Гласоподавателите вдясно от центъра в много по-голяма степен следят медиите и се намират под тяхно влияние и написк, който е – с отделни изключения – почти изцяло проевропейски. Можем само да гадаем дали играе някаква роля фактът, че у нас основните мейнстрийм- медии са в ръцете на чужди собственици, или пък това, че пъпната връв на интелектуалния снобизъм ги свързва с групите от „неполитическата политика“ – интелектуалците около бившия президент Вацлав Хавел. И обратно – хората с естествени социални интереси, клонящи към левицата, нямат чак такава нужда да се съобразяват с мненията и поведението, възхвалявано в медиите, и разсъждават доста по-интуитивно, „със здрав селски разум“.

С времето настъпи промяна най-видима по време на така нареченото „чешко председателство на ЕС” през 2009 г., когато много политици от ГДП, които преди това се дистанцираха от ориентацията на ЕС дори по-критично и от самия мен, изведнъж се превърнаха в „примерни европейци“. Това е свързано с явлението, за което вече стана дума. За много наши политици много неща са „ясни“ на теория, но с времето „машината на съюза“ ги поглъща и променя. Изведнъж започват да си говорят на малко име с президентите и премиерите на други страни, участват във всякакви съвещания и срещи на върха, струва им се, че вече са станали част от света на голямата международна политика – и всичко това ги заслепява.

Така че обяснението е просто и човешко. В една среда, пропита на всяка крачка с „европейска вяра“, е доста трудно да не забравиш, че представляваш една от страните-членки и нейните интереси. Лоялността към ЕС започва да става по-важна от лоялността към собствената страна. През подобен процес често преминават и евродепутатите. Рано или късно и те стават членове на „брюкселския народ“, който – тук имам пред вид няколкото десетки хиляди чиновници и политици – е единственият истински „демос“, единственият политически народ на европейския проект за федерализация. Тъкмо този личен психологически аспект и интереси спомагат за това нашите политически представители в крайна сметка да започнат да изпитват повече лоялност към онези, сред които са били изпратени, отколкото към онези, които всъщност са ги изпратили там.

Ето как мога да обобщя всичко това: чешките политици, независимо дали са с лява или дясна ориентация, поради изброените по-горе причини не се грижат за нашите интереси в ЕС така, както би трябвало. Кривата е почти същата като онази, която виждаме и на политическата сцена у нас: принципните идейни позиции – ако изобщо е имало такива – все повече да атрофират в полза на незабавно приложими целеви решения на актуални проблеми. Именно по този начин – с някои изключения, които само потвърждават правилото – те се закачват за „големите играчи“ и често стават заложници на техните интереси. Боя се, че в това отношение на хоризонта не се забелязва никаква промяна.

Превод: Петьо Ангелов