„ЧОВЕШКОТО ДЕЙСТВИЕ” НА ЛУДВИГ ФОН МИЗЕС

ПРОРОЧЕСКИЯТ МАНИФЕСТ НА СВОБОДАТА В ЕПОХАТА НА РОБОВЛАДЕЛСКИТЕ КОНТРАРЕВОЛЮЦИИ

проф. Валери Димитров

Пред нас е едно от великите достижения на човешкия ум. Трудът на Лудвиг фон Мизес съдържа изумително богатство от идеи. При това идеи, от които се интересуват не само затворени езотерични общности от професионални философи и икономисти, които говорят на неразбираем за обикновените хора „птичи” език. Става въпрос за екзистенциална идеология, която засяга битието на всеки човек, но изложена по изключително логичен , ясен, убедителен и достъпен начин.
„Човешкото действие” е венец на творческото дело, най-значимото произведение на големия австрийски мислител, който представя, защищава убедително и развива идеите на класическия либерализъм от ХІХ век. Трудът е публикуван на английски език през 1949 г. в САЩ, където Мизес се установява да живее след емигрирането си от Европа. „Човешкото действие” е англоезичен наследник на предшестващо изследване на автора – „Национална икономика (Nationalokonomie)”. Това изследване е свързано с женевския период в живота на Мизес, издадено на немски език през 1940 г., но практически не достига до читателите поради военновременната обстановка и предизвикания от нея фалит на издателя. Самият автор приема стоически и с чувство за хумор ситуацията, като пише на свой приятел: „Надявам се, че нацистите са използвали копията на книгата като гориво.”
Мизес поставя в основата на изследването действащият, избиращ човек, който непрекъснато решава въпроса за целите и за средствата. Австрийският икономист и философ изследва, като прилага логиката и методологията на априоризма, и съответно дедуктивния способ, закономерностите на това действие не само в икономически, но и в широк философски и исторически аспект. Обосновава и съществуването на специална наука за човешкото действие – праксеологията, като доказва, че икономиката е най-развитата част от нея.
Последователно се открояват и подлагат на критичен анализ от гледна точка на класическия либерализъм такива вечни теми като отношението „индивид - общество” и „индивид - държава”.
Изключително значение има анализът на основата на човешката цивилизация – създадените и развиващите се въз основа на човешкото действие частна собственост и разделение на труда, както и техният резултат – капитализмът. Мизес предлага и обосновава неоспоримо логични и убедителни решения за свободния, неманипулиран от държавата пазар, за ролята на свободния, доброволен обмен, за икономическата свобода и предприемачеството, за потребителите като върховни суверени на пазара, за ролята на натрупването на капитал, за конкуренцията и монопола, цените, лихвите, кредитната експанзия и бизнес циклите, за пазара на труда и заплатите.
Мизес създава, развива и защищава идеите си в условията на антилибералния ХХ век. Това е векът на големите робовладелски контрареволюции, обосновани и пропагандирани от тоталитарните утопии и подкрепящите ги масови движения на комунизма, фашизма и нацизма.
Тези контрареволюции, довели до възникването на робовладелските държави в Съветска Русия, нацистка Германия и фашистка Италия, са израз на яростния отпор, на свирепата съпротива срещу налагането на свободния пазар в страните от Западна Европа и Северна Америка, и свързаното с това безпрецедентно подобряване на условията на живот на широките маси, срещу освобождаването на индивида от поробващите го съсловни и кастови статуси и от съдбата му на безправна и безгласна играчка на властовите прищевки на владетелите, срещу представителното, ограничено от конституции, управление, срещу върховенството на закона и неотменимите човешки права, срещу издигането на разума като върховен съдник на човешките дела и всички други революционни достижения на капитализма през ХІХ век.
Независимо от националните и културно-историческите различия, тези контрареволюции имат един общ враг – либералните идеи и политики, довели до възхода на капиталистическите общества в наечерието на Първата световна война. Затова лидерите на модерните робовладелските държави (Ленин, Сталин, Хитлер, Мусолини), за разлика от владетелите в старите общества, поддържат и издигат антилиберални идеологии с претенции за морална, че и научна изключителност. Тези идеи трябва да прелъстят и подчинят духовно бъдещите роби, да ги убедят, че са избрана, привилегирована общност, в мистично единение със своя лидер, и съответно да ги подготвят за „борба с враговете”, за строителството на людоедски империи и предстоящите системни и мащабни човешки жертвоприношения. А борбата с враговете, империите и жертвоприношенията са необходими и неизбежни за постигането на налудничавите, но грандиозни геополитически планове и приумици на самозвания лидер и заобикалящата го банда. В крайна сметка тоталитарните робовладелски държави, оглавявани от масови убийци, са осъществен проект, продукт, програмиран в робовладелските идеологии на марксизма-ленинизма, фашизма и нацизма.
Мизес е съвременник, участник, свидетел и наблюдател на тези най-мрачни страници от модерната човешката история. И той ясно показва и доказва демоничната, злокобна роля, която играят антилибералните, привидно хуманни, но всъщност дълбоко античовешки колективистични митологии. Това са идеи, които водят към варварство и физическо унищожение на милиони хора!
Присъдите, които той произнася в своя труд над тези идеи, са безмилостни! При това не става въпрос само за морално осъждане, а и за открояването и доказването на неотстранимите логически провали на тези човеконенавистни идеи, за невъзможността да издържат критиката, на която ги подлага разумът.
Особено безкомпромисен е Мизес, когато анализира, осъжда и осмива полилогизма на марксистите и нацистите, т.е. превръщането на същността на човешкия разум – логиката, в инструмент на жалка пропаганда. Той подчертава, че „...Различните разклонения на полилогизма заместват чисто теоретичното изследване на противоположни доктрини с изтъкване на произхода и мотивите на техните автори. Подобна процедура е несъвместима с основните принципи на разсъдъка. Проява на лош вкус е да отхвърлим една теория само заради нейния исторически произход, заради „духа“ на времето й, заради материалните условия в страната, от която е произлязла, или заради личните качества на нейните автори. Теорията може да се изправя единствено пред съда на разума. Мярката, която трябва да се прилага към нея, винаги е мярката на разума. Една теория е или вярна, или невярна. Може да се окаже, че настоящото състояние на нашето познание не ни позволява да решим дали е правилна или не. Но една теория не може да бъде вярна за един буржоа или американец, без да е вярна за пролетария или китаеца”.
В процеса на изследването си Мизес произнася ясна и вече сбъднала се присъда на икономиката при социализма. Икономическо изчисление при социализма е невъзможно и поради това той е обречен. „Социализмът не може да бъде осъществен, защото неговото реализиране като социална система е извън човешките сили. Изборът е между капитализъм и хаос. Човек, който избира дали да пие мляко или цианкалий, не избира между две питиета, а между живота и смъртта. Общество, което избира между социализъм и капитализъм, не избира между две социални системи, а между социалното сътрудничество и разпадането на обществото. Социализмът е алтернатива не на капитализма, а на всяка система, в която хората могат да живеят като човешки същества. Задача на икономиката е да подчертае този момент, също както е задача на биологията и химията да учат, че цианкалият не е храна, а смъртоносна отрова.”
Сурови са и анализите и присъдата за държавната намеса в свободния пазар: „Единствената причина пазарната икономика да може да работи без правителствена намеса, която да казва на всички точно какво трябва да правят и как трябва да го правят, е, че не иска от никого да се отклонява от поведението, което служи най-добре на собствените му интереси. Онова, което интегрира действията на индивида в социалната система за производство, е преследването на собствените му цели. Като задоволява своята „алчност“, всяко действащо лице внася своята лепта за възможно най-добро уреждане на производствените действия. Така в сферата на частната собственост и законите, които я защитават срещу насилствени действия или измама, няма антагонизъм между интересите на индивида и тези на обществото. Пазарната икономика се превръща в пълен хаос, ако се елиминира това превъзходство на частната собственост, което реформаторите хулят като въплъщение на себичността...”
Лудвиг фон Мизес доказва, че интервенционизмът (правителствената намеса) в икономиката, независимо дали се проявява като прогресивно данъчно облагане или като конфискация, като пряко преразпределяне на доходи от богатите към бедните или като „управление” на цените, като манипулиране на парите и кредита или като осигуряване на специални привилегии на синдикатите, води неизбежно до обратни резултати на добрите намерения, до обедняване на индивида и обществото.
Без икономическа свобода, без несмущаван от правителствени намеси свободен пазар, не е възможно достойното съществуване на човека. Струва си тук да се посочи и тази забележителна мисъл на австрийския икономист: „Правителството е гарант на свободата и е съвместимо с нея, само ако обхватът му е адекватно ограничен до съхраняването на икономическата свобода. Където няма пазарна икономика, и най-добрите намерения на конституциите и законите си остават мъртва буква. Веднага щом икономическата свобода, която пазарната икономика предлага на своите членове, бъде отстранена, всякакви политически свободи и харти стават празни приказки”.
Идеите на Мизес имат изумителен пророчески потенциал. Полузабравен и системно пренебрегван като „палеолиберал” (както той сам се шегува със себе си) от левичарския американски академичен истъблишмънт през 50-те, 60-те и 70-те години на миналия век, той става нарастващо известен след смъртта си, особено след рухването на комунизма и възраждането на либералните идеи и политики в края на века.
Нещо повече, и след настъпването на сегашната финансово-икономическата криза идеите на Мизес продължават да са живи, убедителни и непреодолимо логични. Нищо от тези идеи не е опровергано, в противовес на широко разпространяваните напоследък претенциозни левичарски скудоумия за края на либералния капитализъм. Кризата е крах не на либералния капитализъм, не на свободния пазар, а на лошите интервенционистки политики в кейнсиански стил на американското правителство и централната банка, както и на други западни правителства. Фалира икономически и морално голямата държава на всеобщото благоденствие, държавата на неограничените разходи, държавата, изградена върху идеологията на преразпределението. Идеологията, която разглежда богатството не като принадлежащо на индивидите, които са го придобили, а като публичен, обществен ресурс, който се раздава и разходва по усмотрение на политици и бюрократи, в изпълнение на любимия на левичарите, привидно високоблагороден принцип на „социалната справедливост”. Тази идеология поражда два опасни вида зависимост и пристрастеност, които в своето съчетание са истинска язва за всяко съвременно общество. Това е, на първо място, почти патологичната страст на политиците и бюрократите към събиране, управление и раздаване на „големите пари”, т.е. към голямата по размер държава. И на второ място, това е „огледалната” зависимост и пристрастеност на искащите и получаващите тези пари, които, чрез групите си за натиск, стават все по-безогледни и многобройни. Това е лумпенската зависимост от подаянието, нагласата на нахалния просяк, който смята, че държавата му е длъжна винаги, навсякъде и за всичко. Това обрича обществата на нарастваща изостаналост и бедност, тъй като пречи на спестяването и на натрупването на капитал, влаган в предприемаческа дейност – единственият източник на забогатяване според Мизес.
В крайна сметка се оказва, че именно крахът на тази идеология и икономическа политика неопровержимо се вписва в пророческата парадигма на Мизес. Всичко, за което той предупреждава през миналия век, се случва и сега и е неизбежен логически резултат от лошите, късогледи идеи и политики на правителствата в западния свят.
И още нещо от пророческото „ноу-хау” на великия мислител. Първото десетилетие на новия век е белязано от надигането на поредната широко разпространяваща се в определени региони на света месианска робовладелска идеология – радикалният ислям. Както при болшевизма, фашизма и нацизма, и тук под знамето на борба с потисниците, за основен враг, за обект на ненавист, са обявени и заклеймени либералната идеология на Запада, правата на човека и свободния му избор.
Страхът от тези агресивни и човеконенавистни идеи е оправдан! Вижте обаче какво изтъква Мизес в „Човешкото действие” за подобни исторически ситуации:
„Нито един чужд агресор не може да унищожи капиталистическата цивилизация, ако тя сама не се унищожи. Там, където капиталистическото предприемачество може да функционира свободно, въоръжените сили винаги ще бъдат толкова добре оборудвани, че и най-големите армии на изостаналите народи няма да могат да им се опрат.... Ако войната се върне, търсещият ум на капиталистическия свят винаги ще има предимство пред народите, които просто неловко му подражават.
Народите, които са развили системата на пазарната икономика и са продължили да се придържат към нея, във всяко едно отношение превъзхождат другите народи. Фактът, че са готови да пазят мира, не е белег за тяхната слабост и неспособност да воюват. Те обичат мира, защото знаят, че въоръжените конфликти са гибелни и разрушават социалното разделение на труда. Но ако войната стане неизбежна, те показват по-голямата си ефективност и във военните дела, и отблъскват варварските агресори независимо каква е числеността им.”
Едва ли е необходим коментар на тези резки, но убедителни съждения!
Със своя енциклопедичен обхват, с размаха на анализите и с дълбочината на идеите, с изключителната си логика, с категоричните си идейни послания, с ясния си стил и точност на изказа, „Човешкото действие” е истински шедьовър. Независимо че едва сега стига в превод до българския читател, капиталният труд на Лудвиг фон Мизес ще допринесе и за преодоляване на антилибералните митове, на заблудите и клишетата, наследени от социализма, но и насаждани яростно и последователно от настоящите левичари – както на Запад, така и у нас.
„Човешкото действие” несъмнено ще бъде един изключително значим и достоен факт в духовните търсения на образованата и любознателна българска общественост.